11.10.2005 г.

Лудостта е Гендов - 90 години българско кино

Благой Д. Иванов

(Продължение от част I)

Васил Гендов(1891-1970) е реален човек, който напомня на някакъв художествен персонаж. Донякъде шаблонно би прозвучало, ако се каже, че животът му, неговата съдба и творчески път, са като че ли взети от киното, а не от действителността. Със заснемането на “Българан е галант” (редно е да се отбележи, че това e станало с помощта на двама не-българи: унгарецът Отай Аладар, който по онова време е бил собственик на кино “Модерен театър”, и испанецът Гаетано Пиа де Флорес – оператор) започва не само “трънливият път на българския филм”, но и несгодите на самия му “баща”. По времето, когато текат снимките на първите му кинематографични опити (гореспоменатия дебют и “Любовта е лудост”) режисьорът е бил смятан за меко казано побъркан, за шут, който се занимава с глупости. Отбягван, пренебрегван, приживе отричан, той не само е бил принуден да се бори срещу ретроградното съзнание на тогавашната буржоазия, но и с финансовото безсилие, белязало филмографията му. Нещо повече – филмите му не са търпели касови провали, критиката в действителност рядко е заклеймявала заглавията, но системата просто не му е позволявала да развие идеите и ентусиазма си в индустрия, в постоянен креативен поток. Може би именно заради това Гендов често е правел паузи от по 4-5, та дори повече години, през които не е снимал нищо. Заради мечтите и идеалите си е губил имоти и приятели, щастие и независимост. Това несъмнено го превръща не просто в основоположник, но и в един вид мъченик, изстрадал пороците на разядения обществен морал, който той непрекъснато е осъждал във филмите си.

Основните обвинения, насочени към Гендов са по повод елементарното естество на сюжетите, които развива – лековати комедии, сълзливи мелодрами със съмнителен хепиенд. За съжаление само един от филмите му е изцяло съхранен, което спъва каквито и да е опити за обективна оценка; част от сценариите са запазени и ни дават възможност да предполагаме, но в никакъв случай да анализираме аспектите на творчеството му. Ала в случая се получава отново някаква полемика, сходна с тази за годината на излизане на “Българан е галант” – не е ли по-важно да се признае бързото осъзнаване на режисьора, неговото многостранно “оглеждане” в света на целулоида (той е изпълнявал ролята не само на режисьор, но е бил и продуцент, актьор, сценарист, а съпругата му Жана неотстъпно му е помагала във всяко едно отношение), смелото хрумване и нагърбване да посееш ново изкуство в среда, която открито е демонстрирала враждебност и пренебрежение към него, да продължиш делото с още дузина филма, единият от които е първа екранизация на “Бай Ганьо”, първи звуков филм, създаването на “Янтра Филм”, полагане основите на Държавния киноархив (сега БНФ)... Фактите не говорят, а направо крещят – подобно на изиграния от самия него Васил Левски, Гендов слага на плещите си една почти апостолска задача и успешно я изпълнява в процеса на просвещаване на родната култура. Артистите са хора, които не се съобразяват с порядките, а дръзват да сторят неудобни или провокативни за тълпата дела. “Да си луд е голяма отговорност”, твърди един български писател, а аз допълвам: “Да си Гендов означава хем да си луд, хем да си отговорен.” Луд, защото смее да пристъпва в непознати територии, да се разхожда гримиран на обществени места и да увековечава съпругата си като Девойката, докато минувачи го замерят с камъни и му се присмиват; отговорен, защото събира кураж да посочи обвинително към греховете на улицата – алкохолизма, хазарта, проституцията – и това да не остане незабелязано. Важно е как произнасяш посланието си, но е важно и какво е въпросното послание.

Ако актьорските способности на Гендов се изчерпват с жестикулиране и гримасничене, то творческото му присъствие е безспорно. То не е концентрирано около една определена черта или изява, а върху цялостното поведение и постижения. Това, което го отличава от останалите е, че той не се задоволява само с поставянето на началото на родното кино. Гендов непрекъснато търси нови пространства, които би могъл да посети. Но наивитетът му пречи да преуспее и да започне самостоятелно да ръководи плановете си. Така едното е за сметка на другото; постигането на духовната цел се компенсира с метериален неуспех. Обаче явно това не го е тревожело. Или поне не е било дотам тежко, че да го откаже от призванието му: “За всеки един филм... мога да ви разказвам истории с години. Това бе мъчение. Това бе радост. Това бяха възторзи и унижения...”

Но ние би трябвало да се тревожим. Защото е недопустимо да се подминава това, което носи в себе си ярък блясък, което несъмнено можем да наречем национална гордост. Вещият усет на Гендов и почти мазохистичният му работохолизъм (снимане на два филма по едно и също време), както и очебийната му съвест, проектирана на екрана в защита на съкровените човешки ценности, му отрежда място не в аналите на българското или световно кино, а в родната ни история изобщо. От експериментите с т.нар. “киноскеч” до съвсем професионално извършения от самия него монтаж, Гендов се извисява не толкова като творец, колкото като личност. И тъжната истина е, че след неговото оттегляне от света на киното, екранното изкуство е забавило своето развитие: сравнявайки това, което е било до “Земята гори” (всичките нововъведения и опити) и онова, което е последвало след това – инерция. Естествено, че с Гендов не си отива българският филм, но едва ли след него е имало, има и ще има така всестранно надарена с идеи и кураж личност, която в безброй много насоки е упътвала седмото изкуство в България. Ако цената за успеха на Гендов е лудостта, то тя въобще не е висока. Жалко, че у нас лудите са толкова малко...

Още по темата...

>>Има факти, че начало на българското кино е т.нар. "Македонска серия" на Чарлз Нобъл през 1903 г...

>>Благой Д. Иванов (род. 1980) е завършил "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Можете да се свържете с него на: bogeatbog@yahoo.com

Етикети: ,

Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License