Мика Каурисмаки-Старомодното кино е като пишеща машина

Мика Каурисмаки: "Режисурата е надценена професия"
Снимка: Светла Нейкова

Няма да е пресилено, ако кажем, че Мика и Аки Каурисмаки са братята, поставили Финландия на кинематографичната карта. Продуцентската им къща Villealfa (името е анаграма и своеобразно отдаване на почит към Годар и филма му Алфавил(1965), създадена през 1981 г., дълги години е отговорна за 1/5 от кинопродукцията на Финландия.

"Режисурата е надценена професия", твърди Мика Каурисмаки, който вижда себе си повече като антрополог, отколкото като режисьор. Макар и не толкова известен, колкото брат си Аки, Мика е режисьор на 23 филма и има привилегията да работи с едни от най-добрите актьори в света. Завършва Мюнхенското филмово училище през 1981 г. и дебютира с The Worthless(1982). Следва еклектична серия от филми, изследващи различни жанрове - от криминалната история в The Clan (1984) през роуд-мувито Rosso (1985) до приключенския филм Amazon (1990). Смята се, че филмите на Мика, макар и да не са лишени от типичния скандинавски фатализъм, са по-топли и светли от тези на Аки. От 1988 г. Мика Каурисмаки живее в Бразилия. Там заснема няколко филма, сред които и The Sound of Brazil, който изследва корените на бразилската музика. The Sound of Brasil е продуциран от екипът на телевизия ARTE, създал "Буена Виста Сошъл Клъб" на Вим Вендерс.

Tigrero: A Film That Was Never Made (1994), може би най-известният филм на Мика Каурисмаки, също е заснет в Бразилия. В него участва легендарният американски режисьор Самюъл Фулър, който броди из амазонската джунгла в компанията на Джим Джармуш. Двамата търсят местата, на които преди 40 г. е трябвало да бъде заснет Tigrero - приключенски филм за ловец на ягуари с участието на Джон Уейн и Ава Гарднър.


Пчели: Ирина Бьорклунд в Honey Baby

Мика Каурисмаки гостува на 9-ия София филм фест с последния си филм Honey Baby, в който участват Хенри Томас (момченцето от "Извънземното"(1982) на Спилбърг) и Ирина Бьорклунд.

Интервюто по-долу е публикувано за пръв път на сайта www.cinemaminima.com.


Йордан Тодоров: Как решихте да се занимавате с кино и кога?

MИКА КАУРИСМАКИ: Постоянно се местех, живеех в малко градче наречено Куусанкоски, в Югоизточна Финландия. В него нямаше кина, нямаше нищо. Разбира се, бях гледал някои комерсиални филми, които бяха абсолютно... Не можех да си представя, че един ден ще правя филми, но когато бях на петнадесет години започнах да снимам филми на Super-8 с приятелите. Предимно научнофантастични филми, нали разбирате. Бях в гимназията и беше много забавно. Чух, че в близкия град Ковола, разположен на десет километра, има киноклуб. Каза си: "А-а-а, значи някой седи зад камерата".

Й. Т.: Помните ли точния момент, когато решихте да станете режисьор?

M.K.: Разбира се, че помня момента, когато взех решението. Живеех в Куусанкоски. След като завърших гимназия започнах да боядисвам фасади. Правих това две години. Времето застудя, зимата идваше и знаех, че боядисвам последната си сграда. По същото време публикуваха първата история на киното на фински език. Голяма книга, написана от Петер фон Баг. Когато боядисах последната си фасада реших, че искам да правя нещо друго. Като това да снимам филми. Отидох до книжарницата в съседния квартал и видях тази история на киното. Купих я, седнах на една пейка в парка и започнах от първата страница. Това беше моментът, в който реших да стана режисьор.

Й. Т.: Какво пишеше на първата страница?

M.K.: Първата страница беше част от предговора, но аз започнах от глава първа-братя Люмиер и Жорж Мелиес. По онова време не познавах автора на историята Петер фон Баг, но сега сме добри приятели. Той е удивителен човек. Знае всичко. Наистина.

Й. Т.: С брат ви Аки заедно ли бяхте приети в Мюнхенското училище за кино?

M. K.: Не, само аз бях приет. Когато започнах да уча в Мюнхен, Аки следваше журналистика в Тампере, Финландия. Посещаваше ме понякога. По-късно стана мой асистент в няколко филма. Заведох го във филмовия архив, после той постепенно стана сценарист. Аки изигра малка роля в дипломния ми филм The Liar.

Й. Т.: Кои са филмите от които сте повлиян? Какво гледахте в Мюнхенското филмово училище?

M.K.: Ходех във филмотеката всяка вечер. Там гледах по два филма, а на сутринта отивах на трети комерсиален филм. Обикновено гледах по три филма на ден. Много бързо натрупах широка филмова култура. Ето защо обичам всичко - френски интелектуални филми, екшъни, японско кино...

Й. Т.: Но най-силно сте бил повлиян от американското кино?

M. K.: Да, по-специално от американските B-movies. Не харесвам мейнстрийм филмите, с тяхната чистота. Предпочитам film noir, неореализма, френската Нова вълна, Айзенщайн... Обичам японското кино, особено Мидзогучи и Озу. Киното е толкова необятно, толкова голямо, но хората познават единствено американската част от него.


От ляво надясно: Еди Константен, Мика Каурисмаки и Самюъл Фулър по времето на Helsinki Napoli All Night Long

Й. Т.: Разкажете за приятелството ви със Самюъл Фулър?

M. K.: Сам се разбираше много добре с всички. Той участва във филма ми Helsinki Napoli All Night Long в ролята на гангстер. Спомням си, че много преди това, докато бях в Мюнхенското киноучилище, във филмотеката имаше ретроспектива на негови филми. Аки дойде да ме види и каза: "Хайде да отидем да гледаме малко Самюъл Фулър". Не бяхме чували нищо за него преди това, но Сам беше велик, най-великият. През 1986 г. започнахме да правим собствен фестивал в Соданкила, Лапландия, наречен Midnight Sun Film Festival. Разбира се, първият гост трябваше да бъде Самюъл Фулър. Той дойде заедно с Джонатан Деми и Бертран Таверние (след посещението на Фулър, една от улиците в Соданкила е прекръстена "Samuel Fullerinkatu"-улица "Сам Фулър"). Фестивалът беше в пустошта, а ние имахме за гости тези трима режисьори. Беше невероятно!

Й. Т.: Историята около филма ви Tigrero: A Film That Was Never Made е доста интересна. Откъде дойде идеята за него?

M. K.: Когато филмът ми Amazon (1990) тръгна по кината във Франция вечерях със Сам. Говорихме много за незавършените му проекти и той ми разказа за Tigrero, който искал да снима през 1954 г. Джон Уейн трябвало да изпълнява главната роля(Самуел Фулър предлага на Холивуд да направи филм в амазонската джунгла, с участието на Джон Уейн, Ава Гарднър и Тайрон Пауър). Всъщност, по онова време Сам успява да заснеме известно количество пробен материал на 16-мм, докато търси подходящи места за снимките. Изведнъж си казах, че ще е чудесно, ако Сам може да се върне по същите тези места. По-късно той ми изпрати заснетия през 1954 г. материал, придружен от кратка бележка: "Прави каквото искаш!". Така четиридесет години по-късно, Фулър, Джим Джармуш и аз отидохме в Бразилия, за да заснемем Tigrero: A Film That Was Never Made. Разбира се, аз знаех, че Сам е използвал една част от материала в Shock Corridor. Той е използвал част от същия материал в друг филм, но не зная кой точно. Нашата цел, докато правехме Tigrero през 1994, беше да намерим това място в дъждовната гора. Амазонската джунгла е трудно място за снимане на филми. Разполагахме с експерт антрополог, местен индианец. Пет секунди след като гледа материала, той възкликна "Ей, аз знам къде е това място. Да отидем и да го намерим". Познаваше всяко дърво, всеки камък...


Четирима: Винсент Гало, Жули Делпи, Винеса Шоу и Дейвид Тенант в L. A. Without A Map

Й. Т.: Къде срещнахте Винсент Гало? Той е изключително талантлив актьор.

M.K.: Да, много е добър. Подготвях снимките на L. A. Without A Map и си мислех да го поканя за една от ролите. Изпратих сценария на агента на Гало. Той ми отговори, че Винсент не се интересува от проекта, така че по-добре да забравя за него. Историята продължава. Няколко месеца по-късно, няколко седмици преди началото на снимките бях в Хелзинки, когато телефонът звънна посред нощ, около 3 часа: (с нисък глас)

"Здрасти, Винсент Гало се обажда! Вини, х-м-м-м, Вини е тук...(Мика Каурисмаки мърмори)...Вини... Х-м-м-м... Още ли правиш този филм? Искам ролята в него", измърмори Гало.

"Мислех си, че не те интересува", отговорих му аз.

"Не, не! Току що получих сценария", отвърна ми Винсент.

Приятелката му по онова време отишла в офиса на агента му и започнала да преглежда купчина с отхвърлени сценарии. Видяла моя и започнала да го чете. После го занесла на Гало и той ми се обади веднага.

Й. Т.: А Джони Деп?

M. K.: Мисля, че Джим Джармуш ни запозна в Ню Йорк. Когато разбра, че ще снимам L. A. Without A Map, Джони каза, че иска да участва в него без хонорар. Ние така или иначе нямахме пари и Джони игра безплатно. Агентът му не беше много доволен от този факт, защото също не получи нищо.С Джони Деп имаме идея да снимаме филм - може би следващата година. Интересно е, че докато правехме L. A. Without A Map всички актьори дойдоха сами при нас. Проведох кастинг единствено с Дейвид Тенант и Винеса Шоу. Някои от актьорите дори не прочетоха сценария, като Жули Делпи, която срещнах в Кан.


Поколения: Джим Джармуш и Самуел Фулър по време на снимките на Tigrero: A Film That Was Never Made

Й. Т.: Все още ли сте близки приятели с Джим Джармуш?

M. K.: Да, много близки приятели сме. Когато подготвях Tigrero, се опитах да си представя кой може да прави компания на Сам Фулър. Три имена изникнаха в съзнанието ми - Вим Вендерс, Джонатан Деми и Джим Джармуш. Избрах Джармуш защото имаше сива коса като тази на Фулър. И двамата са визуално интересни - странна и забавна двойка като Лоурел и Харди. Втората причина поради която избрах Джармуш беше, защото Tigrero разказва историята на Сам Фулър през 50-те, когато той е бил много известен независим режисьор. Четиридесет години по-късно, Джармуш стана нещо като Сам Фулър на своето време. Исках да изобразя тази приемственост в независимото кино. Срещнах Джим през 80-те години на някой от фестивалите, не си спомням вече кой. По-късно, когато снимах Helsinki Napoli All Night Long в Берлин той ме посети на снимачната площадка. Незабавно му дадох ролята на барман. Просто трябваше да бъде част от филма.

Й. Т.: Миналата година гледах музикалния ви роуд-муви Sound of Brasil, който ми хареса много. За мен този филм по някакъв начин напомня "Буена Виста Сошъл Клъб". По-лесно ли е да правиш филми в Бразилия, отколкото в Европа?

М.K. : Живея в Бразилия от почти петнадесет години, основно в Рио и понякога в Салвадор, защото жена ми е оттам. Въпреки това снимам повече филми в Европа, с европейски пари. Много е трудно за гринго, какъвто аз дефакто съм, да снима бразилски филми. Ще бъде хубаво, ако успея да снимам отново в Бразилия. Новият ми филм Brasileirinho, който участва на тазгодишното Берлинале е заснет там. Той е нещо като допълнение към Sound of Brasil. Исках да покажа Brasileirinho на деветия София филм фест, но нямахме време да организираме прожекциите.

Й. Т.: Вашата работа е силно свързана с музиката. Какво слушате?

M. K.: Като с киното е - харесвам различни стилове и изпълнители. Когато бях дете слушах финландско танго, след това рокендрол. Преместих се в Бразилия и започнах да слушам, т. нар. "world music", която всъщност е мейнстрийм в Бразилия. Преди три години бях съдържател на Mica`s bar - музикален клуб в Рио, в който пусках различни стилове всяка нощ (Мика Каурисмаки е и един от основателите на легендарните барове Moskova и Corona в Хелзинки-б.а.). Харесвам джаз, попмузика също. Финландският хеви рок е на ниво. HIM, Rasmus, Nightwish и Sixty Nine Eyes са добри мои приятели. Виле Вало от HIM написа основната песен към Honey Baby. Така или иначе, аз съм малко старомоден - фаворити са ми Джими Хендрикс и "Лед Цепелин".

Й. Т.: Кой е любимият ви музикален филм?

M. K.: Много харесвам "Буена Виста Сошъл Клъб", но въобще нямам фаворити.

Рок: "Каубоите" участват в три от филмите на Мика Каурисмаки

Й. Т.: Какво се случи с "Ленинградските каубои"?

M. K.: Остаряха, но все още съществуват като група и продължават да свирят. Не толкова често, но изнасят концерти, основно в Германия. Ще отида на гига им в Пекин, в края на май. Ще бъда там просто за да ги видя, те са ми добри приятели.

Й. Т.: Какво следва оттук натътък?

М. К.: Имам няколко проекта. Новият ми сценарий очаква финансиране. Работя и върху различни копродукции - две в Канада(става въпрос за Ice Man, който Каурисмаки определя като нещо средно между "Мъртвец" на Джармуш и "Дънди Крокодила"), една в Русия, една в Германия и чакам да видя какво ще излезе. Ще продължа също така да снимам музикални филми - в следващия ми проект участва барабанистът Били Кобъм от "Махавишну оркестра", който е работил с Майлс Дейвис. С него ще снимам филм за етномузиката и джаза. Ще пътуваме около света и ще откриваме различни неща.

Й. Т.: Най-впечатляващия филм, който сте гледал напоследък?

M. K.: (след дълго мълчание) Може би Vengo на известния цигански режисьор Тони Гатлиф. С киното има малък проблем - правят се много филми, но без никаква магия. Може да са красиви филми, добри филми, без значение... В движещите се образи вече няма магия. Всичко е като хамбургер.

Й. Т.: Снимал сте видеоклипове?

M. K.: Да, направих няколко за мои приятели, но не мога да го сторя отново, защото не харесвам видеоклиповете.

Й. Т.: Защо?

M. K.: Искам да видя бандата да свири. Историите във видеоклиповете са отегчителни и нямат нищо общо с начина по който чувствам музиката.

Й. Т.: Ако имате възможност да разкажете кратка история, ще го направите ли с реклама?

M.K.: (подчертано) Не. Когато започнахме с брат ми, казахме, че няма да снимаме никакви реклами. И сега правим само реклами на алкохол и цигари. Но те са забранени със закон във Финландия, така че...(смее се). Преди години, след като снимах роуд-мувито Helsinki Napoli All Night Long искаха да заснема серия реклами на "Ситроен". Офертата дойде от Premiere Heure, първокласна рекламна агенция успяла да привлече такива имена като Дейвид Линч и Жан-Люк Годар. Агенцията търсеше режисьор с име, но аз казах "не". След това осъзнах, че това е голяма грешка. За една седмица можех да направя толкова пари, колкото за една година. Така или иначе никога не съм снимал реклами. Смятам, че когато правиш реклами, работиш с различен ритъм. Получаваш по-голям хонорар, но това не е "твоят филм". При снимането на реклами няма значение кой е оператор и кой режисьор. Рекламните агенции нямат никаква идея какво правят. Твърдят, че режисьорът оставя запазената си марка върху сториборда, върху визуалното разказване на историята. Ако трябва да снимаш детайл на чаша вода по какъв точно начин ще оставиш своя отпечатък като режисьор.

Й. Т.: Какво мислите за дигиталното кино?

M. K.: Дигиталното кино не е кино. То също е движещи се образи, но в тях няма... магия. В добрите стари времена, когато човек кажеше "Екшън!", цялата енергия на около 100-тина души се концентрираше на снимачната площадка. Днес много често старите актьори, свикнали с филмовата камера, не знаят къде да гледат - на снимачната площадка има две, понякога три дигитални камери. Когато снимаш дигитално, губиш киното, но печелиш нещо друго. Всъщност аз заснех Brasileirinho на High Definition, но преди това снимах Sound of Brasil на филмова лента. Нямах никакъв финансов шанс да заснема Brasileirinho на филм. Щастлив съм, че имах възможността да снимам филми на лента. Старомодното кино е като пишеща машина, дори брат ми никога не използва компютър, когато пише сценарий. Дигиталното кино е бъдещето... Краят на началото... Може би ще се опитам да снимам историите си както на филм, така и дигитално.