Фройд и Холивуд

Една от най-мощните и влиятелни прояви на масовата култура през XX-ти и началото на XXI-ви век е киното. Макар през различните периоди на своето развитие да изживява спорадични нонконформистки метаморфози (Немския експресионизъм, Френския авангард през 20-те години и бума на авторското кино през 60-те и началото на 70-те години на миналия век), седмото изкуство се примирява с недотам изящното определение "масово" и остава да почива върху вече завоюваните от мита лаври и отдавна разработените от високата култура сюжети. В холивудските продукции това е широко застъпена тенденция, изразните средства на повечето от тях се свеждат до клишетата на класическата култура и целта им, с редки изключения, е просто да възпроизвеждат очакванията на аудиторията. Те заимстват жанрови схеми и сюжетни матрици, служат си с архетипни образи, в повечето случаи развоят на събитията е предварително известен, но това нито накърнява напрежението на рецепцията, нито омаловажава терапевтичната им функция. А тази терапия се осъществява най-вече чрез криминалните и еротичните елементи в киното и представлява своеобразна персонификация по известната схема на Зигмунд Фройд, разделяща човешката психика на То (несъзнавано), Аз (предсъзнавано) и Свръхаз (съзнавано). По един или друг начин това разделение се преплита с психологията на сексуалността в ленти като "Сливър" и "Първичен инстинкт", които отдавна сме гледали, но които сигурно и отдавна сме позабравили...

Психологически триумвират: "Сливър"

Филмът "Сливър" е типичен пример за фройдистко произведение на масовата култура, където наблюдаваме терапия на То и Свръхаз. Еротизмът и насилието, което тук е по-скоро под формата на криминална интрига, съдържаща тревожно усещане за някаква тайна, са преки форми на проявите на То и по пътя на идентификацията осъществяват контакт със зрителя.

След седемгодишен отегчителен брак Кари (героинята на сексиконата Шарън Стоун) решава да започне живота си отначало и от уморителната ситуация, в която действат моралните ценностни норми (цензурата на Свръхаза), преминава в състояние, подвластно преди всичко на либидните й инстинкти и стремежът към саморазрушение, изразено в предчувствието за грозяща я опасност (прояви на То). Заплахата идва от отношенията й с двама невротици - персонажите на Уилям Болдуин (собственика на жилищната сграда) и Том Беринджър (писателя). При първия патологичната невроза се проявява под формата на воайорство и е причинена от силно изразен Едипов комплекс, чието влияние е подсилено от ранната смърт на майката. При втория резултатите от неврозата са сублимация (писане на криминални романи) и насилие (серийни убийства на жени), а самите невротични реакции са породени от импотентността - главен фактор, подтискащ либидото и правещ невъзможно изразходването на сексуалната енергия. Така в напрегнатата екранна интрига са въплътени двата основни подсъзнателни инстинкта - либидото (Ерос) и влечението към смъртта (Танатос), и чрез възприемането и съпреживяването й зрителят се освобождава от натрапчивите неосъществени желания, идващи от несъзнаваното. На финала обаче и двете неврози са преодоляни - убиецът бива сам наказан със смърт, а Кари лишава героя на Болдуин от воайорската му страст, като стреля в мониторите, чрез които той наблюдава личния живот на своите наематели. Следователно Свръхаз побеждава То, но не потушава докрай бликащата от него енергия, а го примирява до междинното състояние на Аз, след което публиката сънува сладки сънища със свободно от напрежение подсъзнание и спокойно съзнание, което е категорично уведомено, че Доброто винаги възтържествува.

Сексуална символика: "Първичен инстинкт"

"Първичен инстинкт" на холандеца Пол Верховен е несъмнено един от най-провокативните и скандални филми на 90-те години от миналия век. Едновременно еротичен трилър и криминална драма, лентата съчетава успешно компонентите на един касов филмов продукт, но и на въздействащо художествено произведение.

Интригата е заплетена около тайнствената и подозрителна героиня на винаги готовата за подобни подвизи Шарън Стоун и амбицираният детектив на Майкъл Дъглас, решен на всяка цена да разкрие серийните престъпления на неуловим психопат. Фабулата става още по-комплексна когато Дъглас и Стоун започват афера; намесата на Джийн Трипълхорн заформя не толкова любовен, колкото сексуален триъгълник и това допълнително усложнява сюжета. Развръзката е едновременно логична и двусмислена: истинският престъпник ли е заловен?

Историята е развита и разказана с обичайните похвати на Холивуд - с динамика и ритъм, кулминиращи до екшън и шок, но въпреки това лентата далеч не е стандартна и повърхностна: сексът не е просто чукане по законите на чукането, а игра на котка и мишка, в която участниците непрекъснато си разменят ролите (хищникът става жертва, жертвата - хищник); неочакваните обрати са донякъде предсказуеми ако човек гледа филма днес, но са крайно находчиви за времето си; еротизмът не е вулгарен - в смисъл безцелен и буквален, а търси различните пътища на комуникация със зрителя (залепваш очи и се надяваш сцената с разпита да се повтори или белезниците да бъдат използвани по всички възможни начини - въображението започва да работи). Станалият вече легендарен шиш за лед също е носител на огромна доза подтекст; от една страна той е оръжието на убиеца - неизконсумираната сексуална енергия търси отдушник в агресията (Ерос vs Танатос); от друга страна можем да го възприемем и като фалически символ, разбиващ леда (лед=студенина=фригидност), но дали острието не е насочено физически към Мъжа, а подсъзнателно към Жената, която също страда от сексуална обремененост, от раздвоение, някаква особена шизофрения, търсеща лек чрез убийствата?

Сценарият не търси отговори на поставените от него реторични въпроси, но умело експлоатира човешкия характер в многобройните аспекти на подсъзнанието. Подтиснати чувства, порочна душевност, садомазохистична похот - вариантите за изследване и диагностициране на психиката са в непрекъснато редуване, а кулминацията е еднакво физическа и емоционална...

Резултатът не е категоричен; същевременно на някакво скрито равнище идеята започва да кристализира: човек не губи ли човешкото, преследвайки нечовешкото? Или ако перифразираме - не се ли превръщаме в чудовищата, от които се боим в опита си да се отървем от тях?...

Благой Д. Иванов
Мариана Христова