"Кинг Конг" - Завръщането на Краля

Дами и господа, в лицето на Питър Джаксън срещаме нов Шекспир на режисурата! От ранния Спилбърг насам не се е появявал толкова искрен и вдъхновен разказвач на кино-приказки.

"Кинг Конг" е добрата стара история за красавицата и звяра, тук интерпретирана от човекът, накарал хиляди да зачетат Толкин. Филмът наистина продължава 3 часа, но за това човек би се досетил само ако си направи труда да види какво пише в програмата. Всъщност, за "Кинг Конг" се пише трудно, защото те оставя без думи, запленен от визия, игра, музика; невероятен синхрон между всичките изкуства, предшестващи седмото, за да се създаде това Осмо чудо на света!

И все пак, първите 3 минути от филма създават невероятно настроение и са едни от най-добрите трамплини към атмосферата на нюйоркските 30-те, които киното е правило. В тях – на фона на игрив мъжки джаз вокал – виждаме нормалните, бедните хора, богатите, различните забавления предлагащи се в театрите и цирковете, движещите се коли по претъпканите улици, децата, продаващи вестници и светлините на града – Голямата Депресия на Америка никога не е изглеждала по-добре на кинолента! И след като настроението е зададено филмът плавно ни въвлича в съдбата на главната му героиня, а от нея към тази на Режисьора (най-променящия се образ във филма, страховито добре усетен от Джак Блек), от него към Сценариста (Ейдриън Броуди, както винаги изискан и маниерен, но в неочаквано силова и груба за него роля), от него към Капитана на кораба, поддаващ се на лекомислието на Режисьора, но въпреки това спасяващ ситуацията тогава, когато това се изисква, от него към... Кинг Конг.

Кинг Конг е голямата изненада. Кинг Конг е човек. По гърба му има рани. В очите му се чете такава една добродушност, почти глуповата, има и мъка, мъка по нещо неслучило се, останало в миналото или невъзможно за в бъдещето, има нещо приятелско и дълбоко. Гняв има, да, но гневът е само в действията, само в тупането по гърдите, само във виковете...
Кинг Конг и Ан Дароу (Наоми Уотс) са страхотен екранен дует сравним с Хъмфри Богарт-Лорън Бакол (в "Големия Сън") и Том Хенкс-Мег Райън (в "Безсъници в Сиатъл") и точно тук талантът на Питър Джаксън се проявява в най-добрата си светлина – трудно е да се повярва, че Кинг Конг е просто специален ефект. Та в насълзеното лице на Наоми Уотс не се вижда и най-бледа сянка от син екран...

Що се отнася до Питър Джаксън... Да, той е Краля и се върна. И не той прави филмите си за Оскари, а Оскарите се дават за филми като неговите. И наистина единствената дума, която му остава на човек след "Кинг Конг" е “шедьовър”. Затова е трудно да се пише за филма, да се правят аутопсии... "Кинг Конг" просто си иска своето - да го гледаш. И е трудно да му откажеш.