24.08.2004 г.

"Империя на чувствата"-все още шокиращ

"Империя на чувствата"(1976)
Ai no corrida
Драма, 101 мин.
Режисьор: Нагиса Ошима
Сценарист: Нагиса Ошима
Оператор: Хидео Ито
Участват: Татсуя Фуджи, Ейко Матсуда, Аой Накаджима


"В екстазът на любовта викът е "Умирам". Но колкото повече остарява човек този вик става "Убий ме сега"
Нагиса Ошима


Изкушен съм да поставя "Империя на чувствата" в контекста на сензационно популярни образци на еротичното кино през 70-те като "Емануела"(1974г., реж. Жуст Жакин), "Калигула"(1979 г., реж. Тинто Брас) и "Нощният портиер"(1974г., реж. Лиляна Кавани). Още повече, че филмът предизвикал толкова противоречиви чувства е направен не без помощта на френски продуцент. По всичко обаче личи, че с подобни лесни номера няма да се мине. Защото "Империя на чувствата", без съмнение един от най-важните филми в японското и световното кино, не бива да бъде подценяван по този начин. Той е разделителната линия в творчеството на Ошима, който след повече от четиридесет филма направени в условията на японската студийна система започва да търси интернационалната аудитория.

Ошима често е наричан един от най-великите японски режисьори. Но преди да стане световно известен той работи при пълната липса на популярност извън страната си. В началото на 70-те идва звездния му час. Доколкото сексът винаги е заемал значително място във филмите му, Ошима винаги е мечтал да направи филм, чиято основна тема е именно сексът. Решаваща роля за това изиграва френският продуцент Анатол Дауман, ветеран продуцирал филми на Рене, Годар и Маркер и култови заглавия като "Небето над Берлин", "Тенекиения барабан" и "Париж, Тексас". Дауман предлага на Ошима да направи необуздан еротичен и дори порнографски на моменти филм. Любопитна подробност е, че заснетият в Япония негатив е изнесен във Франция където е проявен поради строгата цензура в Страната на изгряващото слънце през 70-те. Все пак "Империя на чувствата" макар и направен от западни продуценти остава загадка за повечето зрители. Това е първият интернационален филм на Ошима, който не просто излиза извън границите на Япония, а разширява артистичните граници на изкуството кино. "Империя на чувствата" е наричан "най-откровеното изобразяване на секса в историята на киното". Справедливо определение доколкото филмът наистина преминава с невероятна лекота всякакви граници в екранното показване на интимното.

След подобно обстойно въведение съм длъжен да спомена, че повечето критици и зрители са склонни да гледат на "Империя на чувствата" като на филм, провокиран от по-ранния "Последно танго в Париж" (1972) на Бертолучи. Или като на образец вдъхновил заглавия като "Интимност"(2003, реж. Патрис Шеро) и "Порнографска връзка"(1999, реж. Фредерик Фонтейн). Подобно на "Последно танго...", действието в "Империя..." се развива изцяло в настоящето, а миналото и предисторията на двамата главни герои са бегло загатнати с няколко щриха. Сада Абе (Ейко Матсуда) е проститутка, чийто сводник е затънал в дългове, които тя трябва да изплати с работа в публичен дом. Кичи Сан (Татсуя Фуджи), който скоро става неин любовник е инертен съпруг на съдържателката на бордея. В началото на филма той е показан като неуморим съблазнител, но постепенно започва да губи своята потентност. Същевременно Сада се превръща се в истински сексуален хищник. И както Шеро в "Интимност" се опитва да демистифицира секса, да го принизи до нивото на грубия физически акт на съвокуплението, така и Ошима в "Империя на чувствата" показва директно голотата. По начин, който и днес е в състояние да шокира повечето от зрителите. Гледната точка на камерата е максимално ниска, почти на нивото на пода, където най-често се извършва сексуалния акт. Кадрите са композирани семпло, движенията на камерата са сведени до минимум. "Империя на чувствата" гъделичка сетивата на западния зрител, позволява многобройни интерпретации, които почти винаги се движат по повърността на видимото и сетивното-необуздания секс, голите тела, смяната на сексуалните пози... Действието се развива предимно в интериор. Ето защо няма да сбъркаме ако наречем "Империя на чувствата" камерен филм. Но той е такъв и защото изследва и най-тънките нюанси в психологията на двамата главни герои. На подобна дисекция Ошима поставя и взаимоотношенията им. Екстериорните сцени, почти винаги представят различни състояния на природата, използвани описателно, в хармония с вътрешните състояния на героите. Визията на "Империя..." идва от традициите на японските еротични щампи, наречени шунга. В тези своеобразни "наръчници по секс", особено популярни през династията Едо /XVII-XIX век/ лицата на героите са стилизирани за сметка на гениталиите, предадени в най-големи подробности. Освен любещата се двойка в тях често присъства и трети човек. Така е и в "Империя..."-любещата се двойка често е прекъсвана от гейши, прислужници и случайни хора.

Няма да е пресилено ако кажем, че действието в "Империя..." се развива в безвремието. С изключение на няколкото кадъра в които се виждат парни локомотиви на гарата и влакът, с който Сада отива на среща с възрастния интелектуалец в града, липсват ясни индикации за времето в която се развива действието. В друга сцена Кичи Сан вижда маршируващите императорски войски докато чака любовницата си и с това се изчерпват податките относно епохата във филма. Япония се готви за Втората световна война, но това явно не интересува кой знае колко двамата любовници-аутсайдери, които се връщат отново в своята "империя на чувствата", за да се отдадат изцяло един на друг. Там всичко се ръководи от петте сетива-зрение, мирис, слух, обоняние, осезание.

Историята на "Империя на чувствата" е реална. Ошима я взима от първите страници на японските вестници. През далечната 1936-а Страната на слънцето е потресена от историята на Сада. Обществото бързо я канонизира като героиня заради чистата и любов към Кичи Сан, довела я до лудост. Сада е арестувана с отрязания пенис на любовника си в ръка, след като няколко дни обикаля улиците на Токио. Кичи Сан е опората на нейния свят и тя дотолкова се страхува да не го загуби, че посяга на живота му, за да го направи завинаги свой. Преди този трагичен финал двамата патологично влюбени поставят на изпитание любовта си по възможно най-странните начини. Кичи Сан позволява на Сада да задоволи сексуалните капризи на възрастен импотентен интелектуалец. С припечелените по този начин пари двамата любовници могат да си осигурят усамотение, което води до трагичната развръзка. Сексуалният им екстаз неминуемо е свързан с болка. В търсене на абсолютния оргазъм Кичи Сан и Сада започват опасна игра с огъня. Дори оригиналното японско заглавие /"Корида на любовта"/ загатва за неизбежния финал на една любовна връзка, която с течение на времето се изчерпва дотолкова, че попада в капана на неудържима сексуална обсесия.

След 28 години, нецензурираната версия на "Империя на чувствата", пусната наскоро на DVD блести по особен начин със своята неповторима цялост.

17.08.2004 г.

Майкъл Мур за "Bowling for Columbine"

Майкъл Мур е автор на най-успешния американски документален филм "Bowling for Columbine", който проследява американската култура на насилието и безпощадно критикува днешното американско правителство за стимулирането на тази култура и за насилието във външната политика на САЩ. Препечатваме със съкращения интервюто с автора на филма, публикувано в седмичника "Die Zeit".
Господин Мур, масовото убийство в Литълтун през април 1999 година, когато двама ученика с полуавтоматични пушки застреляха 12 съученици и се самоубиха, е отправна точка във филма Ви за едно пътешествие из американската култура на насилието. При това се оказа, че Вие сам членувате в на клуба на притежатели на оръжие NRA. Кога започнахте да стреляте?
Още като дете. За мен употребата на оръжие е нещо съвсем естествено. Аз съм от Мичиган, където ловът е особено популярен. Събирахме се с деца от махалата, за да се упражняваме в стрелба и да ловуваме. В детството ми, иначе казано, нямаше нищо по-нормално от оръжието.
В по-голямата част от филма се намирате в кадър, разпитвате оръжейни мениджъри, разговаряте с аматьори-конструктори на бомби, че дори и с брата на оклахомския атентатор. Знаехте ли предварително какъв филм ще се получи накрая?
Аз несъмнено храня разни свои предразсъдъци към американската култура на насилието, които обаче в хода на филма непрекъснато изоставям. Единственото предварително условие, с което се захванах, беше обаче, накрая да се получи филм, който в някоя петъчна вечер да мога да гледам с жена си пред кесия с пуканки.
Забавно бе посещението Ви при Чарлтън Хестън, президент на NRA-американската организация на притежателите на оръжие. Първоначално той на драго сърце участва в интервюто и словоохотливо разказва за разни оръжия и за американската конституция. Щом обаче поставихте въпроса за обществените последици от оръжейния фетишизъм, избяга, както си вървеше камерата. Това изненада ли Ви?
Съзнателно подкарах интервюто към този скандал. Аз станах член на организацията на Хестън непосредствено след масовото убийство в Кълъмбайн Колидж в Литълтън, където Ерик Харис и Дайлън Клиболд застреляха13 души, някои с изстрел в лицето. Тогава Чарлтън Хестън веднага отиде в Литълтън, избитите деца още не бяха погребани, и против волята на кмета Хестън дръпна една пламенна реч за още по радикално либерализиране на закона за огнестрелното оръжие. Първата ми мисъл тогава бе: аз трябва да изритам този Хестън от председателството на въпросната организация и да изправя цялата му организация на позорния стълб. Следмесец обаче цялото начинание ми се видя твърде неприятно и напрегнато, та вместо това направих този филм.
Във филма цитирате речи на Хестън. В тях той се държи като някакъв Мойсей от филма "Десетте Божии заповеди". В каква мисия всъщност се изживява този човек?
Той е обладан от една единствена идея-че всеки американец трябва да има правото да притежава толкова оръжие, колкото му се иска, без оглед на калибъра му. И без никакъв контрол от страна на властите. В разговора си с Хестън във филма имах като главна цел да демистифицирам този човек. Вдигнеш ли както трябва завесата пред него, Хестън се оказва един вдетинен дядка с расистки възгледи. Той в никакъв случай не представлява мнозинството от американците. Напротив, мнозинството иска въвеждането на контрол върху притежаването на оръжие.
Днес бихте ли поставили във филма си и снайпериста от Вашингтон?
Не, бих цитирал само някои съобщения за този убиец. Вашингтонският снайперист застреля десет души. Всеки ден обаче в Америка загиват около 40 души от огнестрелно оръжие. По-тревожен от цялата история с вашингтонския снайперист е фактът, че всяка година над 10 хил. души в САЩ загиват от огнестрелно оръжие. Тази цифра бе изходна точка за филма ми.
Срещу този най успешен документален филм на всички времена обаче междувременно се сплоти и един косервативен фронт.
Да, защото докато се приказва само за горките деца, застреляни в Литълтън, никой не се чувствува засегнат. Покажеш ли обаче, колко деца през последните години са убити по света от американски бомби, на доста хора им става неприятно. Естествено, че няма причинно-следствена връзка между американската външна политика и някой индивид, разгърмял се някъде в американската провинция. Държава обаче, която с насилие прокарва външнополитическите си интереси, променя и вътрешната си атмосфера в страната. Тази държава демонстрира модели на агресивно поведение, които снишават моралната летва на младите хора. Затова във филма си посещавам и концерна "Локхийд-Мартин", най-големият производител на оръжия за масово поразяване и същевременно най-големият работодател именно в град Литълтън. Във филма правя интервю с един от мениджърите на фона на една ракета, а той в недоумение клати глава и се пита, откъде се взел този престъпен потенциал у двамата ученици.
Не са ли обаче някои от заключенията Ви доста прибързани? Например,като представяте архивен материал за жертвите на американски военни интервенции по света на фона на атентата в Световния търговси център в Ню Йорк?
Ние подкрепяхме муджахидините в Афганистан, ние ги обучавахме. Ние ги научихме, как се води терористична борба в нелегалност и как се правят самоделни бомби. Във външната политика американците от години насам се държат като доктор Франкенщайн. Само защото сега чудовището се е изплъзнало от контрол, докторът не може да твърди, че няма нищо общо с него. Саддам Хюсеин също е едно от нашите франкенщайновски създания. Прав сте, като казвате, че полемиката ми е проблематична, но с оглед на цялата тази липса на внимание и идеологическата нивелираност на американската общественост я смятам за оправдана.
Къде престава патриотизмът и къде започва тази идеологическа нивелираност?
Нека си припомним, че едно време тази нация имаше други съвсем различни ценности от този болестен социален дарвинизъм на правителството на Буш. За Буш или по-точно за съветниците му така наречената война срещу терора е само повод за установяването на американско геополитическо господство. Имаше времена, когато ние американците се смятахме по друг начин отговорни за света. Днес сме на последно място сред 25-те най-богати държави по помощ за развитие на Третия свят и придаваме абсолютен приоритет на интересите си.
Във филма си поставяте слабостите на американската социална система като един от най-важните аспекти на американската култура на насилието.
Да вземем примера с едно шестгодишно цветнокожо момче, което в родния ми Мичигън застреля една своя съученичка. Омразата, която от консервативна страна заля това момче, бе невъобразима. Повечето начаса биха обесили момчето. Но как се добра това дете до оръжие? Защото живееше в дома на чичо си? А това защо? Защото продадоха на търг къщата на майка му. Защото най-тъпият закон на всички времена застави майка му като получателка на социална помощ да пътува 80 мили на ден донякакво работно място с мизерно заплащане. Защото в резултат на това тя почти не вижда детето си. Вместо истерично да търсим причините за убийството в някаква компютърна игра, която момчето е разигравало предния ден, по-добре да ги потърсим в това общество, което заставя хора да занемаряват децата си, или в това правителство, което безцеремонно зачерква социалните програми за самотни майки.
Не само във филма, но и в книгата си "Тъпият бял човек" заливате с безпощадна критика американското правителство. Описвате някаква нация от идиоти, избрала си за президент бивш алкохолик и неграмотник.
Никога не бих критикувал човек само за това, че е бивш алкохолик или че е малограмотен. Буш няма за какво да се срамува, след като има 46 милиона неграмотни американци. Обвинявам го за друго. За това, че се оставя да го направляват татко му и неговите приятели. Буш-Младши е просто една марионетка с име. Кукла, чиито конци дърпат татенцето, заедно с най-близките му приятели Чейни, Пауъл и компания. А те водят само политика в интерес на онези, които си закупиха политическото влияние чрез дарения за предизборната кампания. Това правителство има висш интерес да поддържа американските граждани в състояние на перманентна параноя. Страхът от Саддам е вълшебен коз в ръцете му.
А каква идея Ви обладава Вас?
Ще ми се дотам да мобилизирам хората, че да не се оставят повече да ги опъват отзад. Когато падна Берлинската стена, аз бях там. Тъкмо бяхме на път за кинофестивала в Лайпциг. Никога не беше ме обладавала такава грандиозна надежда, както тогава. Надеждата, че сега, когато се срути тази кулиса на разделението, заплахата и Студената война, най- после ще можем да се заловим с насъщните си проблеми. Тази надежда естествено бързо се изпари. Десет години по-късно като парализирани наблюдаваме, как една група лицемерни и безскрупулни политици са се захванали да прекрояват света в изгода на себе си и на своите приятели.
Публикувано за пръв път в Интернет изданието за политика, изкуство и идеи Media Times Review2002
© Die Zeit 2002
© Media Times Review

Дейвид Линч-Думите зад авангардното кино

"Светът е много объркан, следователно филмите също трябва да бъдат такива"

Дейвид Линч

В живота, авторът на сюрреалистични и често смущаващи спокойствието ни филми, не е странен и ексцентричен. Режисьорът на "Туин Пийкс", "Синьо кадифе", "Гумена глава" и "Мълхоланд драйв" се е развеждал два пъти, а през последните девет години негова спътница е Мери Суини, редактор и ко-продуцент на "Мълхоланд драйв". Двамата имат девет годишен син, а от предишните си бракове Дейвид Линч има още две деца, едното от които е Дженифър Чембърс Линч, позната на публиката от "Елена в кутия" и "Туин Пийкс".Всеки ден в 2.30 следобед, в продължение на седем години, Дейвид Линч отива в "Bob's Big Boy coffee shop" в Лос Анджелис, поръчва си шоколадов шейк и кафе и се опитва да улови някоя идея. Записва ги на салфетки. Един ден наднича в кофата за боклук зад кафенето, прочита някои от бележките, които е правил и ги захвърля. Оттогава той го посещава веднъж годишно, само за да изяде един Big Boy burger…

Докато лимузината на президента Кенеди излиза от портала на Белия дом, едно симпатично и стройно момче стои на улицата до агента от тайните служби. Президентът встъпва в длъжност, а Дейвид Линч е петнайсет годишния скаут, повикан на церемонията за разпоредител.

"Бях неуверен, не исках да стоя там, но го направих. Да си Ийгъл скаут беше голяма работа", казва днес той. Бъдещият режисьор мечтае да стане художник, докато един ден, рисувайки в Академията за изящни изкуства в Пенсилвания, внезапно вижда в платното пред себе си движение и музика.

"Помислих си "Добре, какво да направя, за да раздвижа картината повече. Как да я съживя?" Взема под наем камера и прави скулптура, която да служи за екран. Дотогава не е снимал. Представя филма през 1967-ма, в края на учебната година. Определя го като "експериментално творчество". Лентата показва шестима мъже, които след около 45 секунди започват да повръщат. Дейвид Линч признава, че е искал да направи необикновено нещо и го прави. Това е неговият стил.

"Всичко е отворено към интерпретация - казва той - Всеки филм е специфичен. Прекрасно е и да видиш нещо, и да го измислиш със своя собствен ум - както е с филмите, така е и с любовта. Аз мога да говоря с абстракции и да ви оставям да ги облечете с ваше собствено значение. Когато обикаляме улиците или сме в къщи, нещата стоят еднозначно на повърхността, но ние чувстваме много повече. Тези чувства са пленени и работят в нашата интуиция. Не се притесняваме, че не разбираме всичко ставащо около нас. Нещата са вълнуващи, когато има абстракции. Езикът на филма е така прекрасен, защото ни говори с абстракции. Сега си мисля за "Осем и половина" на Фелини. Вие може да гледате този филм много, много пъти и да виждате в него различни неща. Това подлудява някои хора, но това е, което аз харесвам".

Зад всичко, Линч вижда идеите. Той не знае от къде идват, но има чувството, че около нас съществува океан от идеи и ако сме късметлии ще уловим някоя и ще се влюбим в нея. Но за да я превърнем в едно или друго средство, трябва да сме й верни. Средството за него е филма.

"Понякога идеите се появяват само като малък фрагмент, тъй че той е много ценен. Той е нещото, което истински ни вълнува. Идва с малък заряд електричество. Идва като магнит и привлича другите парченца от пъзела, тогава ненадейно виждаме една готова история… Ако имаме късмет"

Това се случва с "Мълхоланд драйв" /получил награда за най-добра режисура в Кан/. "Появи се на парчета, разказва Дейвид Линч, и пое по един странен маршрут. Започна като телевизионен филм, а завърши като кино продукция. Идеите за промяната дойдоха за една нощ. Беше вълнуващо, защото промених една отворена творба в завършено произведение. Необикновеното беше, че за кратко време се навързаха много неща, и по този начин всичко, което бяхме направили до този момент, пое напълно различен път".

Критиците определят "Мълхоланд драйв" като сюрреалистичен филм. Дейвид Линч обаче не смята, че това е най-голямата му ценност. Всъщност той не слуша какво говори критиката. Сегашната критика, според него, е бърза, яростна и повърхностна. В крайна сметка, за Дейвид Линч най-важно е хората да повярват във филма.

"Бих се радвал, ако хората отиват на тълпи, за да гледат "Мълхоланд драйв". Би било хубаво да направя комерсиален филм, но по-важно е да създам филм, в който хората да вярват." Докато работи, той не мисли за наградите, които може да спечели.
"Когато работя, аз се съсредоточавам в това което правя и се радвам, че го правя. Както се казва, държа очите си в поничката, а не в дупката й. Поничката е работата."

Дейвид Линч харесва високото и ниското, каквито могат да са еротиката и смъртта. Контрастът между двете, според него, е прекрасен. Историите стават привлекателни с извивките в настроението, събитията и картините - нагоре, надолу, сблъсъците на срещуположни сили. Според него, разказвачът не трябва да разкрива всичко пряко.

Той не се притеснява от повторения на темите.

"Това е като с жените. Някои мъже харесват брюнетки, но по някаква случайна причина могат да се влюбят и в блондинка или червенокоса. Наистина, идеите, в които се влюбвам, имат някакво сходство. Нещата, които ги обединяват също са сходни. Но това не е нещо, за което си струва да се мисли. Всеки филм е отделно цяло, защото е различен, дори и да има сходства с останалите".

Линч, разбира се, не подбира актьорите по цвета на косата. Първо разглежда снимки на кандидатите или гледа на видео как говорят.

"Никога не съм искал някой да изчете и изиграе определена сцена. Разчитам на усещането, което получавам, гледайки очите им и слушайки говорът. Накрая, естествено, се срещам с тях, което подсилва усещането ми или го прекъсва. Обикновено то се подсилва. Опитвам се да намеря най-подходящия човек за ролята и то главно чрез разговори." Режисьорът няколко пъти се появява в сериите на "Туин Пийкс". "Харесва ми да играя, споделя Линч и допълва, но съм много лош актьор. Това е толкова трудно. За режисьорите е полезно от време на време да застават пред камерата. Това дава изцяло нова преценка към актьорската игра."

Той харесва много режисьори - Фелини, Бергман, Били Уайлдър, Стенли Кубрик, Жак Тати, а негови любими филми освен "8 1/2" са "Персона" и "Hour of the Wolf" на Бергман, филмът, който винаги е харесвал е "Прозорец към двора", обича да гледа и "Булевардът на залеза", "Апартаментът", "Mon Oncle" , "Ваканцията на г-н Юло"; и всеки филм излязъл под ръцете на Кубрик.

Дейвид Линч искаше да стане художник, но днес казва, че прави лоши, незрели, достойни за съжаление картини. И все пак ние го питаме кои са любимите му материали, които използва за създаването им. Той отговаря:

"… много лепило, керемиден цимент, полиестерна смола, памук, газ… Понякога запалвам огън в части от картината. Рисувам на открито, слънчевата светлина ми помага да приготвя някои неща. Вода и огън, прах и дим - това са сечивата, от които се приготвя картината"

© Media Times Review 2001

1.08.2004 г.

Спайк Лий с нов филм

She Hate Me, новия филм на култовия режисьор Спайк Лий е една от най-интересните, макар и не дотам оценени премиери в Щатите през изминалата седмица. Филмът разказва обърканата и доста спорна история на уволнен шеф на фармацевтична компания, който става донор на сперма за лесбийки. Главната роля се играе от Антъни Макки ("8-та миля"), участват още звездите Моника Белучи, Уди Харелсън и Джон Туртуро.

IN MEMORIAM: Джери Голдсмит

В Бевърли Хилс на 75 годишна възраст от рак почина композиторът ДЖЕРИ ГОЛДСМИТ, сътворил музиката към повече от триста телевизионни предавания и филми, сред които "Планетата на маймуните"(1968), "Китайски квартал"(1974), "Стар Трек: Филмът"(1979) и "Пришълецът"(1979). Голдсмит има 17 номинации за "Оскар" и статуетка за музиката към "Поличбата"(1976), 4 награди "Еми" и 5 номинации за "Грами". Сред последните му произведения са партитурите на "Весели рисунки отново в действие"(2003), "Мумията"(1999) и "Поверително от Ел Ей"(1997).
Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License