Добре дошли в розова България!

От Благой Д. Иванов

По всяка вероятност порното е най-подценяваният филмов жанр в историята, а според мнозина изобщо не можем да говорим за кино, когато стане дума за т. нар. “розови филми”. Независимо дали и доколко ви харесва да гледате натуралистични секссцени, не може да се отрече, че болшинството ги харесва. Българите не са изключение.

Накратко за порното

Първите порнографски филми се появяват още по времето на братя Люмиер и Жорж Мелиес. Фотографията “се усеща” дори по-рано - през XIX век, а изобразителното изкуство се вдъхновява от половия акт от векове насам. Десетилетия наред са необходими за развитието на това “нечестиво” забавление, като въпросното развитие е белязано от скандали, съдилища, религиозни протести и какво ли още не.

Днес порното не само е легално в редица държави, но е и част от една изключително печеливша индустрия - тази, която някои сигурно ще определят като “тъмната страна на шоубизнеса”. Може би именно легализирането на пороците е единственото адекватно действие срещу така любимите на милиони хора по света “престъпни удоволствия”, част от които са също проституцията и хазартът.

Смехотворно е да се лъжем - болният интерес никога няма да секне. Вероятно в това не само няма нищо лошо (стига да е в рамките на допустимото), но е и нещо съвсем естествено. Порното днес е стигнало завидни висини по отношение на всякакви показатели - разнообразните желания на “клиента” са разнообразно задоволени, за всеки вкус има по нещо... Да не говорим, че някои порнозвезди действително се гордеят със статут на знаменитости, имат си фенове, получават награди на “престижни” церемонии, добри хонорари, сдобиват се с истинско медийно царуване. Абе, направо са си за завиждане, в общи линии.

Противоречията

“Ако някой улови на снимка убийство, може да му дадат “Пулицър”, но ако заснемеш секс, може да те вкарат в затвора, при все че убийството е забранено от закона, а сексът не е!” - това са думи на порногуруто Лари Флинт и тезата му (с която толкова просто илюстрира лицето на абсурдните и закостенели табута) е особено логична. Самият Салман Рушди е сред хората, които се застъпват за порнографията с твърдението, че всеки има правото да избира. Факт е обаче, че не са малко случаите на злоупотреби - апокрифното разпространение на автентично сексуално насилие и извращения (педофилия, содомия, изнасилвания) продължава да съществува в мътните води на индустрията. Ако за едно нещо обективно няма спор, то е, че порнографията и хората, които се занимават с нея, би следвало да имат поне някакви умерени морални убеждения и да не прекаляват с крайностите. Проблемът е, че всичко е твърде условно...

У нас

Не може да споменем в едно изречение думите “порно” и “България” и да не заговорим за прословутия “Секспартия бридж”, който ентусиастът Деян Русев заснема през 1990 г. Според мнозина филмът е меко казано нелеп, но не може да се отрече, че заслужава да бъде запомнен най-малкото заради респектиращия факт, че е първи (комай единствен?) по рода си и че се появява по времето на суровата демокрация, когато разни брадясали сърдити човечета се “надцакваха” кой е (бил) по-малко червен от другия, докато през това време във въздуха все още се усещаше вонята на аления режим. В интервю Русев си припомня:

“Искахме да заявим пред света, че и ние можем да произвеждаме порнофилми.
Представихме историята на богата дама, която кани във вилата си партньори и
експериментира различни техники в секса. Тя е изживяла всичко и е стигнала до
извода, че само любовта може да достави удовлетворение. Оказа се, че имам
вътрешен проблем - дълбоко в себе си съм старомоден, моралист и затова филмът
търсеше някакво внушение: че безразборният секс не носи очакваната
удовлетвореност. В западните порнофилми такива внушения няма. При нас нещата
бяха малко умозрителни, измислени. От притеснението, че трябва да направим
най-различния порнофилм, който ще бъде изкуство. За жалост мисля, че не стана
така.”

Ако не друго, режисьорът поне си е извадил верен извод. Освен това явно е сбъркал с очакванията на зрителите. Може би липсата на самочувствие и вкус е причината да се превърнем с годините в прости консуматори на чуждестранно порно, без сериозно да се захванем да си направим свое, при все че се изнамериха някои нашенки, които наперено отпрашиха извън родината си, за да се снимат в разни долнопробни продукции. Нито една от тях не стана известна, пък и май нито една от тях не заслужава слава. У нас все пак има и/или е имало производство на порно, макар то да е ставало “под шапката” на фирми, които работят за външни потребители (най-вече тук говорим за платени телевизионни сексканали, чиито студия се намират на територията на страната ни). Не е нещо, с което можем да се фукаме, но пак е по-добре от нищо.

Интернет вакханалия

Глобалното интерактивно пространство се отрази пагубно върху голяма част от медиите. Вече на компютъра можеш да гледаш не само филми и клипове, но и новинарски емисии, а масовото разпространение на всякакъв нелегален софтуер (от музиката до програмите) може да бъде описано само с една дума: безсрамно.

Порното буквално беше “отвлечено” от печатните издания и сега доволно се разпростира из интернет - истинският рог на изобилието за всеки потребител. Българите доволно и редовно “смучат” всякакви пиратски стоки, дали от локални сървъри или чрез торенти - все тая, трафикът е огромен и пируването е направо гладиаторско. Затова и вестникарските ни издания замряха, въпреки че в средата на 90-те години на миналия век по сергиите имаше неизброимо количество вестници и списания с порнографско съдържание, които тинейджърите свободно си закупуваха и после си разменяха тайно в тоалетните на училищата, криейки се от досадните си преподаватели.

Куриозните имена

Дори и да не спадате към хората, които редовно гледат порно, вероятно сте забелязали какви колоритни имена понякога се измислят за този тип филми. Някои от тях целят да шокират или да предизвикат интереса дори и на най-заклетите противници на жанра, други пък използват съдържанието си, за да разсмеят или забавляват посредством възможно най-откачената комбинация от вулгарни идиоми. Така засичаме заглавия, които весело “намигват” към прийомите на розовите филми (“The Victoria Givens World Record Anal Gangbang”) или пък такива, които открито атакуват консервативната публика (“Big Black Beef Stretches Little Pink Meat 3”). Истината е, че ако си фен, ценител или разбирач, ще се загледаш повече в обложките, не толкова в имената на филмите, но така или иначе заглавията са едно свежо допълнение към този толкова скандален порнобизнес.

Къде сме ние сега?

Странно защо на фона на тази безобразно добре вирееща индустрия ние някак отсъстваме. Поне по отношение производство. Със сигурност проблемът не е в липсата на интерес или в това, че не биха се намерили участници за подобен проект. Също така изглежда, че не сме нация с предразсъдъци. Къде тогава е проблемът? Това, че сме готовани? Или това, че ни е страх да се конкурираме с професионалната свита на Джена Джеймисън и Брияна Банкс? Може би се притесняваме, че нямаме усета на естети като Андрю Блейк? По-скоро другаде трябва да търсим обяснение. Просто порното е като останалото ни кино. И за да сме съвсем цинични (реализмът често го налага, за съжаление), нека обобщим – веднъж решихме да заснемем порно, пък се опитахме да го направим като артфилм, резултатът беше жалък... А всеки път, като решим да заснемем обикновен игрален филм, той всъщност наподобява откровено нискокачествено порно. Само дето порното има един плюс - независимо от коя държава си, не ти трябват субтитри, за да го разбереш.

Показват филм за Виетнамската война на американските войници в Ирак

от Йордан Тодоров

"Метро Голдуин Майър" повдигна бойния дух на американските войници в Ирак с прожекция на филм за Виетнамската война.

"Спасителна зора"("Rescue Dawn") беше показан на 2000 войници от "Анаконда", най-голямата американска база край иракския град Балад. Те изгледаха и обръщение, записано на видео от звездите във филма Крисчън Бейл("Батман в началото") и Джеръми Дейвис("Хотел за милион долара").

"Спасителна зора" беше показан в Ирак на 4 юли - националния празник на САЩ. Американските войници бяха сред малцината, които имаха шанса да гледат филма преди премиерата му в Щатите, насрочена за 20 юли. Коментарите бяха, че който и да се грижи за рекламата на филма, той добре си върши работата.

"Спасителна зора" разказва истинската история на американския пилот Дитер Денглер, който извършва рисковано бягство от военопленически лагер в Лаос. Денглер е роден в малкото германско градче Вилдберг. Когато навършва 18, заминава за САЩ, за да стане пилот. Германецът получава американско гражданство и се записва в авиацията.

На 1 февруари 1966 г. Денглер е свален по време на мисия в Лаос от виетконгската армия. След като прекарва известно време в лагер за военнопленници, пилотът организира бягство, заедно с друг американец. По пътя спътникът е съсечен с мачете от местните, а Денглер се спасява като избягва обратно в джунглата. След четиридесет дена през които се храни със змии и насекоми, беглецът е открит и спасен от американски хеликоптер. Денглер умира през 2001 г. на 63 г.

Главната роля в "Спасителна зора" е поверена на Крисчън Бейл, който нашумя още като дете с участието си в класиката "Империя на слънцето"(1987). По-късно актьорът направи кариера с филми като "Американски психар"(2000)| и "Батман в началото"(2005), в който изигра култовата роля на Човека-прилеп.

"Крисчън беше толкова посветен на този филм. Направи неща, които актьор от неговия калибър обикновено не би сторил. Например яде личинки и улови жива змия с голи ръце. Беше невероятен", разказва ветеранът на немското кино и режисьор на филма Вернер Херцог. Преди да заснеме "Спасителна зора" режисьорът прави документален филм за Денглер и се запознава лично с храбрия си сънародник, когото описва като "типичния американец - лоялен, изпълнен с оптимизъм и кураж".

Още по темата...

>>Интервю с Вернер Херцог във в. "Ню Йорк Таймс"