Дейвид Линч-Думите зад авангардното кино
"Светът е много объркан, следователно филмите също трябва да бъдат такива"
Дейвид Линч
В живота, авторът на сюрреалистични и често смущаващи спокойствието ни филми, не е странен и ексцентричен. Режисьорът на "Туин Пийкс", "Синьо кадифе", "Гумена глава" и "Мълхоланд драйв" се е развеждал два пъти, а през последните девет години негова спътница е Мери Суини, редактор и ко-продуцент на "Мълхоланд драйв". Двамата имат девет годишен син, а от предишните си бракове Дейвид Линч има още две деца, едното от които е Дженифър Чембърс Линч, позната на публиката от "Елена в кутия" и "Туин Пийкс".Всеки ден в 2.30 следобед, в продължение на седем години, Дейвид Линч отива в "Bob's Big Boy coffee shop" в Лос Анджелис, поръчва си шоколадов шейк и кафе и се опитва да улови някоя идея. Записва ги на салфетки. Един ден наднича в кофата за боклук зад кафенето, прочита някои от бележките, които е правил и ги захвърля. Оттогава той го посещава веднъж годишно, само за да изяде един Big Boy burger…
Докато лимузината на президента Кенеди излиза от портала на Белия дом, едно симпатично и стройно момче стои на улицата до агента от тайните служби. Президентът встъпва в длъжност, а Дейвид Линч е петнайсет годишния скаут, повикан на церемонията за разпоредител.
"Бях неуверен, не исках да стоя там, но го направих. Да си Ийгъл скаут беше голяма работа", казва днес той. Бъдещият режисьор мечтае да стане художник, докато един ден, рисувайки в Академията за изящни изкуства в Пенсилвания, внезапно вижда в платното пред себе си движение и музика.
"Помислих си "Добре, какво да направя, за да раздвижа картината повече. Как да я съживя?" Взема под наем камера и прави скулптура, която да служи за екран. Дотогава не е снимал. Представя филма през 1967-ма, в края на учебната година. Определя го като "експериментално творчество". Лентата показва шестима мъже, които след около 45 секунди започват да повръщат. Дейвид Линч признава, че е искал да направи необикновено нещо и го прави. Това е неговият стил.
"Всичко е отворено към интерпретация - казва той - Всеки филм е специфичен. Прекрасно е и да видиш нещо, и да го измислиш със своя собствен ум - както е с филмите, така е и с любовта. Аз мога да говоря с абстракции и да ви оставям да ги облечете с ваше собствено значение. Когато обикаляме улиците или сме в къщи, нещата стоят еднозначно на повърхността, но ние чувстваме много повече. Тези чувства са пленени и работят в нашата интуиция. Не се притесняваме, че не разбираме всичко ставащо около нас. Нещата са вълнуващи, когато има абстракции. Езикът на филма е така прекрасен, защото ни говори с абстракции. Сега си мисля за "Осем и половина" на Фелини. Вие може да гледате този филм много, много пъти и да виждате в него различни неща. Това подлудява някои хора, но това е, което аз харесвам".
Зад всичко, Линч вижда идеите. Той не знае от къде идват, но има чувството, че около нас съществува океан от идеи и ако сме късметлии ще уловим някоя и ще се влюбим в нея. Но за да я превърнем в едно или друго средство, трябва да сме й верни. Средството за него е филма.
"Понякога идеите се появяват само като малък фрагмент, тъй че той е много ценен. Той е нещото, което истински ни вълнува. Идва с малък заряд електричество. Идва като магнит и привлича другите парченца от пъзела, тогава ненадейно виждаме една готова история… Ако имаме късмет"
Това се случва с "Мълхоланд драйв" /получил награда за най-добра режисура в Кан/. "Появи се на парчета, разказва Дейвид Линч, и пое по един странен маршрут. Започна като телевизионен филм, а завърши като кино продукция. Идеите за промяната дойдоха за една нощ. Беше вълнуващо, защото промених една отворена творба в завършено произведение. Необикновеното беше, че за кратко време се навързаха много неща, и по този начин всичко, което бяхме направили до този момент, пое напълно различен път".
Критиците определят "Мълхоланд драйв" като сюрреалистичен филм. Дейвид Линч обаче не смята, че това е най-голямата му ценност. Всъщност той не слуша какво говори критиката. Сегашната критика, според него, е бърза, яростна и повърхностна. В крайна сметка, за Дейвид Линч най-важно е хората да повярват във филма.
"Бих се радвал, ако хората отиват на тълпи, за да гледат "Мълхоланд драйв". Би било хубаво да направя комерсиален филм, но по-важно е да създам филм, в който хората да вярват." Докато работи, той не мисли за наградите, които може да спечели.
Дейвид Линч
В живота, авторът на сюрреалистични и често смущаващи спокойствието ни филми, не е странен и ексцентричен. Режисьорът на "Туин Пийкс", "Синьо кадифе", "Гумена глава" и "Мълхоланд драйв" се е развеждал два пъти, а през последните девет години негова спътница е Мери Суини, редактор и ко-продуцент на "Мълхоланд драйв". Двамата имат девет годишен син, а от предишните си бракове Дейвид Линч има още две деца, едното от които е Дженифър Чембърс Линч, позната на публиката от "Елена в кутия" и "Туин Пийкс".Всеки ден в 2.30 следобед, в продължение на седем години, Дейвид Линч отива в "Bob's Big Boy coffee shop" в Лос Анджелис, поръчва си шоколадов шейк и кафе и се опитва да улови някоя идея. Записва ги на салфетки. Един ден наднича в кофата за боклук зад кафенето, прочита някои от бележките, които е правил и ги захвърля. Оттогава той го посещава веднъж годишно, само за да изяде един Big Boy burger…
Докато лимузината на президента Кенеди излиза от портала на Белия дом, едно симпатично и стройно момче стои на улицата до агента от тайните служби. Президентът встъпва в длъжност, а Дейвид Линч е петнайсет годишния скаут, повикан на церемонията за разпоредител.
"Бях неуверен, не исках да стоя там, но го направих. Да си Ийгъл скаут беше голяма работа", казва днес той. Бъдещият режисьор мечтае да стане художник, докато един ден, рисувайки в Академията за изящни изкуства в Пенсилвания, внезапно вижда в платното пред себе си движение и музика.
"Помислих си "Добре, какво да направя, за да раздвижа картината повече. Как да я съживя?" Взема под наем камера и прави скулптура, която да служи за екран. Дотогава не е снимал. Представя филма през 1967-ма, в края на учебната година. Определя го като "експериментално творчество". Лентата показва шестима мъже, които след около 45 секунди започват да повръщат. Дейвид Линч признава, че е искал да направи необикновено нещо и го прави. Това е неговият стил.
"Всичко е отворено към интерпретация - казва той - Всеки филм е специфичен. Прекрасно е и да видиш нещо, и да го измислиш със своя собствен ум - както е с филмите, така е и с любовта. Аз мога да говоря с абстракции и да ви оставям да ги облечете с ваше собствено значение. Когато обикаляме улиците или сме в къщи, нещата стоят еднозначно на повърхността, но ние чувстваме много повече. Тези чувства са пленени и работят в нашата интуиция. Не се притесняваме, че не разбираме всичко ставащо около нас. Нещата са вълнуващи, когато има абстракции. Езикът на филма е така прекрасен, защото ни говори с абстракции. Сега си мисля за "Осем и половина" на Фелини. Вие може да гледате този филм много, много пъти и да виждате в него различни неща. Това подлудява някои хора, но това е, което аз харесвам".
Зад всичко, Линч вижда идеите. Той не знае от къде идват, но има чувството, че около нас съществува океан от идеи и ако сме късметлии ще уловим някоя и ще се влюбим в нея. Но за да я превърнем в едно или друго средство, трябва да сме й верни. Средството за него е филма.
"Понякога идеите се появяват само като малък фрагмент, тъй че той е много ценен. Той е нещото, което истински ни вълнува. Идва с малък заряд електричество. Идва като магнит и привлича другите парченца от пъзела, тогава ненадейно виждаме една готова история… Ако имаме късмет"
Това се случва с "Мълхоланд драйв" /получил награда за най-добра режисура в Кан/. "Появи се на парчета, разказва Дейвид Линч, и пое по един странен маршрут. Започна като телевизионен филм, а завърши като кино продукция. Идеите за промяната дойдоха за една нощ. Беше вълнуващо, защото промених една отворена творба в завършено произведение. Необикновеното беше, че за кратко време се навързаха много неща, и по този начин всичко, което бяхме направили до този момент, пое напълно различен път".
Критиците определят "Мълхоланд драйв" като сюрреалистичен филм. Дейвид Линч обаче не смята, че това е най-голямата му ценност. Всъщност той не слуша какво говори критиката. Сегашната критика, според него, е бърза, яростна и повърхностна. В крайна сметка, за Дейвид Линч най-важно е хората да повярват във филма.
"Бих се радвал, ако хората отиват на тълпи, за да гледат "Мълхоланд драйв". Би било хубаво да направя комерсиален филм, но по-важно е да създам филм, в който хората да вярват." Докато работи, той не мисли за наградите, които може да спечели.
"Когато работя, аз се съсредоточавам в това което правя и се радвам, че го правя. Както се казва, държа очите си в поничката, а не в дупката й. Поничката е работата."
Дейвид Линч харесва високото и ниското, каквито могат да са еротиката и смъртта. Контрастът между двете, според него, е прекрасен. Историите стават привлекателни с извивките в настроението, събитията и картините - нагоре, надолу, сблъсъците на срещуположни сили. Според него, разказвачът не трябва да разкрива всичко пряко.
Той не се притеснява от повторения на темите.
"Това е като с жените. Някои мъже харесват брюнетки, но по някаква случайна причина могат да се влюбят и в блондинка или червенокоса. Наистина, идеите, в които се влюбвам, имат някакво сходство. Нещата, които ги обединяват също са сходни. Но това не е нещо, за което си струва да се мисли. Всеки филм е отделно цяло, защото е различен, дори и да има сходства с останалите".
Линч, разбира се, не подбира актьорите по цвета на косата. Първо разглежда снимки на кандидатите или гледа на видео как говорят.
"Никога не съм искал някой да изчете и изиграе определена сцена. Разчитам на усещането, което получавам, гледайки очите им и слушайки говорът. Накрая, естествено, се срещам с тях, което подсилва усещането ми или го прекъсва. Обикновено то се подсилва. Опитвам се да намеря най-подходящия човек за ролята и то главно чрез разговори." Режисьорът няколко пъти се появява в сериите на "Туин Пийкс". "Харесва ми да играя, споделя Линч и допълва, но съм много лош актьор. Това е толкова трудно. За режисьорите е полезно от време на време да застават пред камерата. Това дава изцяло нова преценка към актьорската игра."
Той харесва много режисьори - Фелини, Бергман, Били Уайлдър, Стенли Кубрик, Жак Тати, а негови любими филми освен "8 1/2" са "Персона" и "Hour of the Wolf" на Бергман, филмът, който винаги е харесвал е "Прозорец към двора", обича да гледа и "Булевардът на залеза", "Апартаментът", "Mon Oncle" , "Ваканцията на г-н Юло"; и всеки филм излязъл под ръцете на Кубрик.
Дейвид Линч искаше да стане художник, но днес казва, че прави лоши, незрели, достойни за съжаление картини. И все пак ние го питаме кои са любимите му материали, които използва за създаването им. Той отговаря:
"… много лепило, керемиден цимент, полиестерна смола, памук, газ… Понякога запалвам огън в части от картината. Рисувам на открито, слънчевата светлина ми помага да приготвя някои неща. Вода и огън, прах и дим - това са сечивата, от които се приготвя картината"
© Media Times Review 2001
Дейвид Линч харесва високото и ниското, каквито могат да са еротиката и смъртта. Контрастът между двете, според него, е прекрасен. Историите стават привлекателни с извивките в настроението, събитията и картините - нагоре, надолу, сблъсъците на срещуположни сили. Според него, разказвачът не трябва да разкрива всичко пряко.
Той не се притеснява от повторения на темите.
"Това е като с жените. Някои мъже харесват брюнетки, но по някаква случайна причина могат да се влюбят и в блондинка или червенокоса. Наистина, идеите, в които се влюбвам, имат някакво сходство. Нещата, които ги обединяват също са сходни. Но това не е нещо, за което си струва да се мисли. Всеки филм е отделно цяло, защото е различен, дори и да има сходства с останалите".
Линч, разбира се, не подбира актьорите по цвета на косата. Първо разглежда снимки на кандидатите или гледа на видео как говорят.
"Никога не съм искал някой да изчете и изиграе определена сцена. Разчитам на усещането, което получавам, гледайки очите им и слушайки говорът. Накрая, естествено, се срещам с тях, което подсилва усещането ми или го прекъсва. Обикновено то се подсилва. Опитвам се да намеря най-подходящия човек за ролята и то главно чрез разговори." Режисьорът няколко пъти се появява в сериите на "Туин Пийкс". "Харесва ми да играя, споделя Линч и допълва, но съм много лош актьор. Това е толкова трудно. За режисьорите е полезно от време на време да застават пред камерата. Това дава изцяло нова преценка към актьорската игра."
Той харесва много режисьори - Фелини, Бергман, Били Уайлдър, Стенли Кубрик, Жак Тати, а негови любими филми освен "8 1/2" са "Персона" и "Hour of the Wolf" на Бергман, филмът, който винаги е харесвал е "Прозорец към двора", обича да гледа и "Булевардът на залеза", "Апартаментът", "Mon Oncle" , "Ваканцията на г-н Юло"; и всеки филм излязъл под ръцете на Кубрик.
Дейвид Линч искаше да стане художник, но днес казва, че прави лоши, незрели, достойни за съжаление картини. И все пак ние го питаме кои са любимите му материали, които използва за създаването им. Той отговаря:
"… много лепило, керемиден цимент, полиестерна смола, памук, газ… Понякога запалвам огън в части от картината. Рисувам на открито, слънчевата светлина ми помага да приготвя някои неща. Вода и огън, прах и дим - това са сечивата, от които се приготвя картината"
© Media Times Review 2001
публикувано от Йордан Тодоров at 1:21 сл.об.
0 Comments:
Публикуване на коментар
<< Home