Майкъл Мур за "Bowling for Columbine"
Майкъл Мур е автор на най-успешния американски документален филм "Bowling for Columbine", който проследява американската култура на насилието и безпощадно критикува днешното американско правителство за стимулирането на тази култура и за насилието във външната политика на САЩ. Препечатваме със съкращения интервюто с автора на филма, публикувано в седмичника "Die Zeit".
Господин Мур, масовото убийство в Литълтун през април 1999 година, когато двама ученика с полуавтоматични пушки застреляха 12 съученици и се самоубиха, е отправна точка във филма Ви за едно пътешествие из американската култура на насилието. При това се оказа, че Вие сам членувате в на клуба на притежатели на оръжие NRA. Кога започнахте да стреляте?
Още като дете. За мен употребата на оръжие е нещо съвсем естествено. Аз съм от Мичиган, където ловът е особено популярен. Събирахме се с деца от махалата, за да се упражняваме в стрелба и да ловуваме. В детството ми, иначе казано, нямаше нищо по-нормално от оръжието.
В по-голямата част от филма се намирате в кадър, разпитвате оръжейни мениджъри, разговаряте с аматьори-конструктори на бомби, че дори и с брата на оклахомския атентатор. Знаехте ли предварително какъв филм ще се получи накрая?
Аз несъмнено храня разни свои предразсъдъци към американската култура на насилието, които обаче в хода на филма непрекъснато изоставям. Единственото предварително условие, с което се захванах, беше обаче, накрая да се получи филм, който в някоя петъчна вечер да мога да гледам с жена си пред кесия с пуканки.
Забавно бе посещението Ви при Чарлтън Хестън, президент на NRA-американската организация на притежателите на оръжие. Първоначално той на драго сърце участва в интервюто и словоохотливо разказва за разни оръжия и за американската конституция. Щом обаче поставихте въпроса за обществените последици от оръжейния фетишизъм, избяга, както си вървеше камерата. Това изненада ли Ви?
Съзнателно подкарах интервюто към този скандал. Аз станах член на организацията на Хестън непосредствено след масовото убийство в Кълъмбайн Колидж в Литълтън, където Ерик Харис и Дайлън Клиболд застреляха13 души, някои с изстрел в лицето. Тогава Чарлтън Хестън веднага отиде в Литълтън, избитите деца още не бяха погребани, и против волята на кмета Хестън дръпна една пламенна реч за още по радикално либерализиране на закона за огнестрелното оръжие. Първата ми мисъл тогава бе: аз трябва да изритам този Хестън от председателството на въпросната организация и да изправя цялата му организация на позорния стълб. Следмесец обаче цялото начинание ми се видя твърде неприятно и напрегнато, та вместо това направих този филм.
Във филма цитирате речи на Хестън. В тях той се държи като някакъв Мойсей от филма "Десетте Божии заповеди". В каква мисия всъщност се изживява този човек?
Той е обладан от една единствена идея-че всеки американец трябва да има правото да притежава толкова оръжие, колкото му се иска, без оглед на калибъра му. И без никакъв контрол от страна на властите. В разговора си с Хестън във филма имах като главна цел да демистифицирам този човек. Вдигнеш ли както трябва завесата пред него, Хестън се оказва един вдетинен дядка с расистки възгледи. Той в никакъв случай не представлява мнозинството от американците. Напротив, мнозинството иска въвеждането на контрол върху притежаването на оръжие.
Днес бихте ли поставили във филма си и снайпериста от Вашингтон?
Не, бих цитирал само някои съобщения за този убиец. Вашингтонският снайперист застреля десет души. Всеки ден обаче в Америка загиват около 40 души от огнестрелно оръжие. По-тревожен от цялата история с вашингтонския снайперист е фактът, че всяка година над 10 хил. души в САЩ загиват от огнестрелно оръжие. Тази цифра бе изходна точка за филма ми.
Срещу този най успешен документален филм на всички времена обаче междувременно се сплоти и един косервативен фронт.
Да, защото докато се приказва само за горките деца, застреляни в Литълтън, никой не се чувствува засегнат. Покажеш ли обаче, колко деца през последните години са убити по света от американски бомби, на доста хора им става неприятно. Естествено, че няма причинно-следствена връзка между американската външна политика и някой индивид, разгърмял се някъде в американската провинция. Държава обаче, която с насилие прокарва външнополитическите си интереси, променя и вътрешната си атмосфера в страната. Тази държава демонстрира модели на агресивно поведение, които снишават моралната летва на младите хора. Затова във филма си посещавам и концерна "Локхийд-Мартин", най-големият производител на оръжия за масово поразяване и същевременно най-големият работодател именно в град Литълтън. Във филма правя интервю с един от мениджърите на фона на една ракета, а той в недоумение клати глава и се пита, откъде се взел този престъпен потенциал у двамата ученици.
Не са ли обаче някои от заключенията Ви доста прибързани? Например,като представяте архивен материал за жертвите на американски военни интервенции по света на фона на атентата в Световния търговси център в Ню Йорк?
Ние подкрепяхме муджахидините в Афганистан, ние ги обучавахме. Ние ги научихме, как се води терористична борба в нелегалност и как се правят самоделни бомби. Във външната политика американците от години насам се държат като доктор Франкенщайн. Само защото сега чудовището се е изплъзнало от контрол, докторът не може да твърди, че няма нищо общо с него. Саддам Хюсеин също е едно от нашите франкенщайновски създания. Прав сте, като казвате, че полемиката ми е проблематична, но с оглед на цялата тази липса на внимание и идеологическата нивелираност на американската общественост я смятам за оправдана.
Къде престава патриотизмът и къде започва тази идеологическа нивелираност?
Нека си припомним, че едно време тази нация имаше други съвсем различни ценности от този болестен социален дарвинизъм на правителството на Буш. За Буш или по-точно за съветниците му така наречената война срещу терора е само повод за установяването на американско геополитическо господство. Имаше времена, когато ние американците се смятахме по друг начин отговорни за света. Днес сме на последно място сред 25-те най-богати държави по помощ за развитие на Третия свят и придаваме абсолютен приоритет на интересите си.
Във филма си поставяте слабостите на американската социална система като един от най-важните аспекти на американската култура на насилието.
Да вземем примера с едно шестгодишно цветнокожо момче, което в родния ми Мичигън застреля една своя съученичка. Омразата, която от консервативна страна заля това момче, бе невъобразима. Повечето начаса биха обесили момчето. Но как се добра това дете до оръжие? Защото живееше в дома на чичо си? А това защо? Защото продадоха на търг къщата на майка му. Защото най-тъпият закон на всички времена застави майка му като получателка на социална помощ да пътува 80 мили на ден донякакво работно място с мизерно заплащане. Защото в резултат на това тя почти не вижда детето си. Вместо истерично да търсим причините за убийството в някаква компютърна игра, която момчето е разигравало предния ден, по-добре да ги потърсим в това общество, което заставя хора да занемаряват децата си, или в това правителство, което безцеремонно зачерква социалните програми за самотни майки.
Не само във филма, но и в книгата си "Тъпият бял човек" заливате с безпощадна критика американското правителство. Описвате някаква нация от идиоти, избрала си за президент бивш алкохолик и неграмотник.
Никога не бих критикувал човек само за това, че е бивш алкохолик или че е малограмотен. Буш няма за какво да се срамува, след като има 46 милиона неграмотни американци. Обвинявам го за друго. За това, че се оставя да го направляват татко му и неговите приятели. Буш-Младши е просто една марионетка с име. Кукла, чиито конци дърпат татенцето, заедно с най-близките му приятели Чейни, Пауъл и компания. А те водят само политика в интерес на онези, които си закупиха политическото влияние чрез дарения за предизборната кампания. Това правителство има висш интерес да поддържа американските граждани в състояние на перманентна параноя. Страхът от Саддам е вълшебен коз в ръцете му.
А каква идея Ви обладава Вас?
Ще ми се дотам да мобилизирам хората, че да не се оставят повече да ги опъват отзад. Когато падна Берлинската стена, аз бях там. Тъкмо бяхме на път за кинофестивала в Лайпциг. Никога не беше ме обладавала такава грандиозна надежда, както тогава. Надеждата, че сега, когато се срути тази кулиса на разделението, заплахата и Студената война, най- после ще можем да се заловим с насъщните си проблеми. Тази надежда естествено бързо се изпари. Десет години по-късно като парализирани наблюдаваме, как една група лицемерни и безскрупулни политици са се захванали да прекрояват света в изгода на себе си и на своите приятели.
Публикувано за пръв път в Интернет изданието за политика, изкуство и идеи Media Times Review2002
© Die Zeit 2002
© Media Times Review
0 Comments:
Публикуване на коментар
<< Home