13.06.2007 г.

Андрей Некрасов: Литвиненко вярваше в бъдещето на Русия

От Йордан Тодоров

Андрей Некрасов е роден през 1958 г. в Санкт Петербург. Учи актьорско майсторство и режисура в родния си град, както и сравнително литературознание и философия в Университета на Париж. Завършва кинорежисура в Бристол. През 1985 г. асистира в "Жертвоприношение" - последния филм на легендарния Андрей Тарковски. През 90-те години прави поредица филми,които му създават имидж на бунтар сред съвременните руски режисьори.

Последният филм на Некрасов, документалният "Бунт: Случаят Литвиненко" разглежда връзката между убийството на бившия шпионин и журналистката Анна Политковская. Световната му премиера се състоя на 26 май, по време на фестивала в Кан. На пресконференция предишния ден, Некрасов съобщи, че във вилата му във финландската област Южна Карелия, е проникнато с взлом.

"Нищо не липсва, но ценни документи, свързани с филма ми за убийството на моя приятел Саша Литвиненко са накъсани на парченца. Унищожени са и разпечатки на мейли, които сме си разменяли последните години. Такова вандалство може да стори само човек, който ме мрази много", твърди Некрасов.

Режисьорът не смята, че "Бунт: Случаят Литвиненко" е провокирал взлома във вилата му. Премиерата на филма била пазена в тайна по настояване на ръководството на фестивала в Кан и той бил включен в последния момент в програмата.

Според финландските власти във вилата е проникнато с цел извършване на оглед. Местната полиция предполага, че взломът е хулиганска проява. Некрасов обаче открива фасове от руски цигари около вилата, а той самият не пуши. Още по-подозрително е това, че от нея не липсва нищо.

Режисьорът смята, че взломът не е извършен с цел обир, а заради близкото му приятелство с отровения в края на миналата година Литвиненко. Двамата се запознават през 2004-та. Тогава режисьорът работи върху филм за бившия агент на КГБ, позволил си да критикува открито Путин и руските тайни служби.

Литвиненко и Некрасов се срещат в Лондон и постепенно стават добри приятели. Режисьорът е неотлъчно до дисидента в последните седмици от живота му, когато той лежи отровен с полоний-210 в лондонската болница "Юнивърсити колидж". Там Некрасов заснема поредица от интервюта, в които Литвиненко обвинява директно руския президент Путин за убийството си.

44-годишният Литвиненко умира на 23 ноември 2006 г. Няколко месеца по-късно BBC излъчва филма на Некрасов "Моят приятел Саша - едно много руско убийство". В него се критикува корупцията и войната в Чечня. Филмът защитава тезата, че съвременна Русия се командва от тайните служби.

"Корупцията е вътре в страната ни. Политическият елит не позволява свобода на словото. Управляващите създават параноя в народа, като го плашат, че враговете са извън Русия. Че чеченците, Европа и САЩ са голямата заплаха за страната", казва Некрасов.

"Бунт: Случаят Литвиненко" не разследва убийството на бившия агент на КГБ, нито добавя някаква информация към известното досега. Филмът по-скоро се опитва да постави случая в контекста на политическите процеси в постсъветска Русия.

Заради сериозната си критика към управлението на Путин, филмът най-вероятно няма да бъде показан в Русия, но ще намери добър прием сред страните от бившия социалистически блок, смятат критиците.

Показът на "Бунт" в Кан съвпадна с друго важно събитие около случая Литвиненко. Четири дни преди премиерата на Френската Ривиера английската прокуратура обяви, че има достатъчно доказателства, за да повдигне обвинение срещу Андрей Луговой за убийството на Литвиненко. Руският бизнесмен и бивш агент на КГБ е един от хората, с които жертвата се среща в Лондон в деня на отравянето си. Ето защо британският посланик в Москва подаде официална молба за екстрадирането му.

Луговой е един от хората, които Некрасов интервюира във филма си. По ирония на съдбата, в началото на разговора бизнесменът обяснява как човек може да бъде отровен с полоний, разтворен в чай. Накрая Луговой пита режисьора Некрасов дали не би искал чаша от топлата напитка.

"Честно казано, не мога да твърдя със сигурност, че Луговой е убил Литвиненко. Английската прокуратура повдигна обвинение и поиска екстрадицията му. Нека г-н Луговой дойде в Лондон и така ще докаже най-добре, че не е убиецът на Литвиненко", завършва Некрасов.

В момента Некрасов е в берлинското студио "Бабелсберг", където подготвя филмови копия на "Бунт" за разпространение в кината.

Йордан Тодоров: Г-н Некрасов,как разбрахте, че финландската ви вила е разбита?

Андрей Некрасов: Беше средата на април, когато се обадиха съседите. Когато отидох на място,заварих пълен хаос - прозорците на къщата бяха изпочупени. Вътре всичко беше разхвърляно. Документи и материали, свързани с филмите ми, бяха накъсани на парченца. Разбити бяха дори прозорците на колата ми, която беше паркирана пред къщата.

Финландската полиция смята, че това е най-обикновен взлом.

Съмнявам се. Нищо ценно не беше откраднато. Взломът е извършен така,че да изглежда като отмъщение. Можеш да сториш нещо толкова вандалско само ако мразиш някого много силно. Неприятно е усещането, че някой те ненавижда дотолкова, че да извърши нещо подобно в дома ти.

Свързан ли е инцидентът с документалния филм за Литвиненко, който показахте в Кан?

Не смятам, че има директна връзка. Премиерата на филма беше пазена в тайна до последния момент по настояване на организаторите на фестивала. Тези, които са влезли в къщата ми, просто няма как да знаят, че филмът ще бъде показан в Кан.

Има друго нещо. Преди време заснех друг документален филм, наречен "Липса на вяра". Той разглежда бомбените атентати в Москва, тероризма и пост-съветската действителност. Дадох интервюта за някои финландски вестници, написах статии по въпроса... Финландската телевизия щеше да показва "Моят приятел Саша - едно много руско убийство", другият ми филм за Литвиненко, направен за BBC. Въобще причините да ме мразят са много. Премиерата в Кан е само една от тях.

Кой е извършил взлома?

Не знам, но открих фасове от руски цигари около вилата, а аз не пуша. Може да са руснаци, поддръжници на Путин, които знаят адреса ми. Нямам доказателства, че са получили заповед от Москва. Все пак това е типична проява на руския шовинизъм и национализъм. Не е нужно Путин да поръча нещо подобно, за да бъде то извършено. Атмосферата в Русия днес е такава, че много хора биха извършили подобно вандалство без нечия заповед. В путинска Русия важи максимата "Ако не си с нас, си против нас".

Чувствате ли се заплашен след този случай?

Понякога чувствам заплаха за сигурността си. Особено когато чета някои руски вестници, които пишат, че лично обвинявам Путин в корупция и връзки с престъпността. Това не е вярно. Във филма ми Литвиненко говори, че Путин е свързан с колумбийската мафия и пере пари на нейните картели. Някои вестници с провокативния си стил като че ли подканват екстремните поддръжници на Путин да ме атакуват. Сякаш ме сочат с пръст. Посегнаха на Политковская и Литвиненко, защо да не го направят и с други. Животът е най-ценното нещо, което имаме, но, от друга страна, трябва да защитаваме принципите си. Като руснаци трябва да говорим за това, което се случва в страната, така както Литвиненко правеше.

Доколко близки бяхте с него?

Бяхме доста близки. Саша беше широко скроен човек, с добра душа. Беше отворен към света. Винаги съм бил подозрителен към агентите на КГБ - смятал съм, че са студени, мълчаливи и затворени в себе си хора. Литвиненко беше обратното на всичко това. Често оставаше да преспи вкъщи.

Спомняте ли си първия път, когато го срещнахте?

Да, беше през 2004 г. Една вечер дойде вкъщи и разговаряхме цяла нощ. Сякаш се познавахме от години. Литвиненко вярваше в бъдещето на Русия.

Снимата на Некрасов и Литвиненко се публикува за пръв път.

Етикети: , , , ,

12.06.2007 г.

Откъде е този кадър? - 2

Преди година и половина ни хрумна периодично да организираме игра, наречена "Откъде е този кадър?". Нещата спряха след първия опит. Което не означава, че идеята не е добра. Даже напротив!

В първата игра с просто око се виждаше, че в кадър са Граучо Маркс и Маргарет Дюмонт. Ето защо не беше сложно да се предположи, че това е "Патешка супа" - един от седемте филма, в който двамата са се снимали заедно.

Този път ще е по-трудно. Постарах се да избера кадър, в който няма улики. Първият, познал откъде е картинката по-горе печели. Интересните предположения също ще бъдат споменати в блога.

Наградите се получават по пощата или лично. Спечелилият ще бъде светкавично уведомен. Останалите участници също. Залогът този път е DVD с документалния "Комедиантът". Изпращайте отговорите си на cineaste at abv dot bg. Успех!

Етикети:

11.06.2007 г.

Още за Пери Векров

Красимир Крумов, но не режисьорът на "Екзитус", "Забраненият плод" и "Мълчанието", а кореспондентът на в. ”Монитор” в Шумен, пише в блога си:
Докато се ровех тази вечер в интернет попаднах на любопитно нещо. Perry N. Vekroff, първият българин, щурмувал американската кинематография бил роден в Шумен. В интерес на истината в най-голямата база данни на тема кино IMDb като родно място на Пери Н. Векров е посочена Александрия, Египет. За Векров обаче пише списание "Кинозвезда" през 1924 година и тогава с позоваване на биографията му, изпратена от Холивуд е посочено, че американският режисьор и актьор Пери Векров е роден в Шумен през 1881 година, завършва "Роберт колеж" в Цариград. Според IMDb шуменецът има 19 ленти в Холивуд като режисьор, 12 като сценарист и 3 като актьор. Едната от актьорските му роли е в "Клетниците" през 1935 година, с режисьор полякът Ришард Болеславски в продукция на "20th CENTURY - FOX". В един момент зарязва американското кино и заминава за Япония, където снима серийни филми. Умира на 3 януари 1937 година в Холивуд от сърдечно заболяване.
В бр. 6 от миналата година, сп. "Кино" също e публикувало статия за въпросния шуменец, озаглавена "Пери Векров - българинът, който написа сценарий за Холивуд". Ето какво пише авторът Костадин Костов:
От дълги години се занимавам с изследване на филмите - екранизации, прожектирани на българския екран за периода от 1908 до 1970 г. При уточняване на филмологията на филма "Детето на затворника", прожектиран в България през 1931 г., се наложи да ползвам база данни от "Leonard Maltin Review". При направената справка се установи, че оригиналното заглавие на този филм е "Голямото момче" ("Big Boy"), музикална комедия, черно-бяла лента, екранно време 69 минути, продукция 1930 г. Режисьор на филма е Алън Кросланд (Alan Crosland, 1894-1936) по сценария на Уйлям К. Уелс (William K. Wells) и Пери Векроф (Perry Vekroff) върху поставения в Бродуей мюзикъл "Big Boy" от Харолд Атенридж (Harold Attenridge). На пръв поглед нищо за отбелязване. Но единият от сценаристите се оказва, че е българинът Пери Векров, подвизавал се в началото на 20-те години на миналия век като актьор и помощник-режисьор при Томас Харпер Инс.

За дейността на Пери Векров в американското кино най-напред може да се научи от публикуваната в сп. "Кинозвезда", г. IV, № 1 и 2 от 1924 г., информация "Българите в американското кино", подписана от някой си Григорий Клюз. От кратката биография на българина, изпратена от Холивуд през август 1924 г. научаваме, че той е роден през 1881 г. в Шумен. Още от малък заминава с родителите си за Александрия, Египет, където като ученик влиза в една френска драматическа трупа. Учи в "Роберт колеж" в Цариград. В началото на 20-и век се връща в България и следва право в Софийския университет. Посещава и лекциите на Първата българска драматическа школа.

Едва 20-годишен заминава в САЩ. Влиза в трупата на Аугустин Дели, където се пробва като драматичен актьор, изпълнител във водевили, а и поставя театрални пиеси съвместно с известния в онези години театрален режисьор Дос Рейли.

Макар и за кратко време учи в школата на Томас Х. Инс на Кълвър сити и изпълнява малки творчески задачи, поставени му от Супервайзера на американското нямо кино.

По препоръка на Томас Инс фирмата "American Kinemacolor" го ангажира и му поверява постановката на някои от първите си филми. От тук започва кариерата му като актьор и режисьор в полето на кинематографията...
Още по темата...

>>Коя е Manja Tzatschewa?
>>Наши сънародници в чуждестранни кинематографии

Етикети: , , ,

9.06.2007 г.

Садако: Злото отвътре - Втора част

От Благой Д. Иванов

Хидео Наката създава чрез “Кръгът 2” достойно продължение; не само защото то е на артистичното ниво на предния филм, но и защото доразвива започнатото.

Ако в “Кръгът” важно бе внушението, то тук започва да изпъква повече самото действие. Това не е в ущърб на поредицата; ако Наката бе използвал същия подход, най-вероятно щеше да заснеме откровен провал. Тук отново режисурата се проявява чрез дистанциране от обектите в кадъра, но от друга страна имаме много повече наратив, много по-плътно действие. Посланието също е донякъде видоизменено – сега присъства мотивът за изкуплението; грешките, които си извършил трябва да бъдат поправени; мотив за греха и вината, зачената е и съвестта (това ще бъде доразвито в третата част от Норио Цурута). Реико в първия филм жертва баща си, за да спаси сина си; отраженията и последствията от действията й рефлектират в “Кръгът 2” върху нея и Коичи и това е един от основните елементи на конфликта. Но емоционалното и подсъзнателното вече не се противопоставят само взаимно; вече имаме сблъсък “наука-паранормално”. Пораждат се прилики с предходници от жанра – “Кери”(1976) на Брайън Де Палма или “Докосване на Медуза”(1978) на Джак Голд (асоциациите с тези филми са дори по-ярки в “Кръгът 0: Рожден ден”; от друга страна цялата трилогия създава алюзии и с нещо, което не е така познато извън Япония – театралните традиции на Азия). Операцията, която извършват над малкия Коичи във финала бихме могли да наречем емпиричен екзорсизъм – в началото на филма докторът дава диагнози, чрез които се опитва да намери логика в свръхестественото, да обясни и диагностицира нещо, което не е обект на битието, а на небитието; накрая въпросите не са свързани със силата на техниката и апаратурата, а със силата на духа и волята, с борбата срещу ужаса и страха, която се води в сърцето, а не на операционната маса.

И трите филма акцентират върху женски образи: първо Реико, после Маи, а във финалния щрих – самата Садако. Но в “Кръгът 2” особено важен е образът на детето и по-точно: комуникацията с детето. Коичи е проводник на свръхестественото, инструмент на ужаса. Това е един от най-честите похвати в хорър филмите – невръстните да бъдат маските на злото, чрез тях то да върши злите си дела и хората да са неспособни да го победят, защото не биха подозирали, че децата могат да бъдат демони. “Заклинателят” (1973, реж. Уилям Фридкин) и “Поличбата” (1976, реж. Ричард Донър) показват това най-добре. Често обаче детето е представено и като способ за контакт с отвъдното, както е в “Полтъргайст”(1982, реж. Тоуб Хупър). При “Кръгът 2” двете неща са обединени чрез Коичи, който крие могъщата негативна сила на Садако, но е и портал към миналото й, към самата нея. Наката перфектно изгражда тази ситуация и Коичи дори за миг не се разконцентрира като персонаж – той е жертва, но не е представен по този начин нагледно (например в “Одри Роуз” на Робърт Уайз, обсебеното момиче започва грубо казано “да ти лази по нервите”, непрекъснато натрапвайки ни трагедията си. В “Кръгът 2” това отсъства – Коичи е представен като експонат, който наблюдаваш и за който сам си правиш изводи. Това безспорно е проява на студенина от страна на Наката, но в случая ефектът се засилва именно чрез алиенация).

“Кръгът 0: Рожден ден”(2000) е поглед назад във времето. Съвременното кино често прибягва към предистории. А тази е една от най-провокативните, защото описва живота на Садако цели тридесет години преди събитията от “Кръгът”. Садако е младо, красиво и затворено в себе си момиче, което тръгва на уроци по актьорско майсторство в театрална трупа. Появата на новата ученичка поражда напрежение в трупата, която репетира за бъдещо представление. Скоро изпълнителката на главната роля умира при странни обстоятелства и режисьорът дава ролята на Садако. Заражда се конфликт между нея и друго момиче от трупата, тъй като тя и един от работниците в театъра – Тояма – се влюбват. По време на премиерата, изпълнението на Садако е саботирано от останалите и нечистото й минало – от времето на експеримента, преди самоубийството на майка й – става достояние на цялата аудитория. Садако отприщва силата си и започва да руши всичко около себе си. Публиката се разбягва, а трупата подгонва момичето и я напада в една от стаите на театъра. Тояма се опитва я да спаси, но останалите го спират. Същевременно една журналистка, която през цялото време се е интересувала от случая вижда второто “аз” на Садако – дългокос силует сред останките на сцената. Присъединява се към актьорите, взимат тялото на Садако със себе си и отиват към дома й, желаейки да унищожат и алтер егото й. Влизат в къщата и ги посреща баща й. Той им казва, че у дъщеря му винаги е имало две личности и че те са започнали да водят самостоятелен живот. Видял, че Садако е жива, но ранена. Тояма използва момента докато другите ги няма и двамата избягват в гората. Трупата започва да ги преследва. Появява се злата страна и убива всички, включително Тояма. Накрая, когато отново е възвърнала предишното си аз, баща й – с цената на безмерната родителска болка – я упоява и я бута в кладенеца в близост до къщата.

Колкото по-сюжетен е вторият от първия, толкова по-сюжетен е третият от втория филм. Чрез Норио Цурута, който се опитва да съхрани настроенията на предишните два филма, Наката и тук присъства по познатия ни начин, но последният епизод от трилогията е най-разказвателния от трите. “Кръгът 0: Рожден ден” е преди всичко разказ за нещастната Садако, по-малко внушение, по-малко психология, повече драматургия.

Качествата на филма са основно в образа на момичето: уязвима, потайна, красива... Шизофреничка. В този филм Садако е уязвим персонаж и почти през цялото време няма и помен от онази, другата. В това отношение филмът е може би най-комуникативният от трите, най-малко плашещият - страхът е заменен от съчувствие. Садако е персонаж, който може да те омагьоса, в който можеш да се влюбиш – получава се добър ефект, тъй като тя е и персонажа, който може да те убие с поглед. Лошата е кошмар, добрата е ангел. Едната сее смърт, а другата може да излекува парализиран човек само с едно докосване. Нюансът е сполучлив и еднакво омайва и плаши. Появява се познатият архетипен мотив за това как различните се превръщат в аутсайдери, в единаци; натрупалият се гняв е пагубен. Влиянието и силата, която момичето има бихме могли да наречем вирусът “Садако” (“вирус” е подходяща дума, още повече, че корейският римейк на “Кръгът” е известен под името “The Ring Virus” - това опеределено е някакъв вид зараза, повече психическа, отколкото физическа, и тя се разпростира бързо и фатално). В “Кръгът 0: Рожден ден”, той е най-активен (сигурно защото самата Садако е жива и е действащ персонаж, а не остатъчна ектоплазмена субстанция) - хората около нея получават видения с паранормален произход и те са както ретроспективни, така и пророчески (това го има и в предишните два филма – чрез медиумни проблясъци героите и зрителите се запознават с дълбочината на ужаса, с неговата история).

"Кръгът 0: Рожден ден" демонстрира отлични режисьорски решения, отлични монтажно-операторски връзки; актьорската игра и по-специално Садако (ролята е изиграна от Юки Накама), са всичко, което бихме искали да видим. Режисурата на Цурута е със засилено отстранение, но така се засилва и внушението на по-комплексните персонажи. От друга страна лентата ни подтиква към паралели със споменатия вече “Кери”, както и с психологическия садомазохистичен хорър “Прослушване” (1999) на Такаши Миике: красотата, която крие зло. Но при Миике злото не е рожба на свръхестественото, от друга страна то също се дължи на страданието, на увредената и потъпкана психика. В “Прослушване” имаше съчетаване на натуралистичен и психологически ужас, докато Наката и Цурута избягват натурализма (изключение прави моментът от “Кръгът 2”, когато умира Реико, но сцената е изключителна именно благодарение на кадрите с кръв в близък план). По отношение на тематичната си насоченост цялата трилогия ни подсеща за хорър-темата, изследваща призраците и макар трите части на “ Кръгът” да представят това доста различно, има достатъчно допирни точки. От края на 90-те насам в този жанр най-сполучливите филми са филми с духове – “Шесто чувство”(1999, реж. М. Найт Шиамалан), “Прозрачно минало”(2000, реж. Робърт Земекис), “Другите”(2001, реж. Алехандро Аменабар), “Гръбнакът на Дявола”(2001, реж. Гилермо Дел Торо)... Все призраци, видения, неспокойни души.

Вероятно Азия е едно от убежищата на бродниците, преследващи старите фолклорни вярвания по нов начин, желаещи да се изразяват по нов начин. И чрез “Ringu” те не само говорят, но и казват. И това не е само метод за плашене, но също и метод за пробуждане на съвестта.

Още по темата...

>>Садако: Злото отвътре - Първа част
>>Компромисен вариант
>>Буш снимал "слашър"
>>Всичките фатални петъци

Етикети: ,

Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License