9.06.2007 г.

Садако: Злото отвътре - Втора част

От Благой Д. Иванов

Хидео Наката създава чрез “Кръгът 2” достойно продължение; не само защото то е на артистичното ниво на предния филм, но и защото доразвива започнатото.

Ако в “Кръгът” важно бе внушението, то тук започва да изпъква повече самото действие. Това не е в ущърб на поредицата; ако Наката бе използвал същия подход, най-вероятно щеше да заснеме откровен провал. Тук отново режисурата се проявява чрез дистанциране от обектите в кадъра, но от друга страна имаме много повече наратив, много по-плътно действие. Посланието също е донякъде видоизменено – сега присъства мотивът за изкуплението; грешките, които си извършил трябва да бъдат поправени; мотив за греха и вината, зачената е и съвестта (това ще бъде доразвито в третата част от Норио Цурута). Реико в първия филм жертва баща си, за да спаси сина си; отраженията и последствията от действията й рефлектират в “Кръгът 2” върху нея и Коичи и това е един от основните елементи на конфликта. Но емоционалното и подсъзнателното вече не се противопоставят само взаимно; вече имаме сблъсък “наука-паранормално”. Пораждат се прилики с предходници от жанра – “Кери”(1976) на Брайън Де Палма или “Докосване на Медуза”(1978) на Джак Голд (асоциациите с тези филми са дори по-ярки в “Кръгът 0: Рожден ден”; от друга страна цялата трилогия създава алюзии и с нещо, което не е така познато извън Япония – театралните традиции на Азия). Операцията, която извършват над малкия Коичи във финала бихме могли да наречем емпиричен екзорсизъм – в началото на филма докторът дава диагнози, чрез които се опитва да намери логика в свръхестественото, да обясни и диагностицира нещо, което не е обект на битието, а на небитието; накрая въпросите не са свързани със силата на техниката и апаратурата, а със силата на духа и волята, с борбата срещу ужаса и страха, която се води в сърцето, а не на операционната маса.

И трите филма акцентират върху женски образи: първо Реико, после Маи, а във финалния щрих – самата Садако. Но в “Кръгът 2” особено важен е образът на детето и по-точно: комуникацията с детето. Коичи е проводник на свръхестественото, инструмент на ужаса. Това е един от най-честите похвати в хорър филмите – невръстните да бъдат маските на злото, чрез тях то да върши злите си дела и хората да са неспособни да го победят, защото не биха подозирали, че децата могат да бъдат демони. “Заклинателят” (1973, реж. Уилям Фридкин) и “Поличбата” (1976, реж. Ричард Донър) показват това най-добре. Често обаче детето е представено и като способ за контакт с отвъдното, както е в “Полтъргайст”(1982, реж. Тоуб Хупър). При “Кръгът 2” двете неща са обединени чрез Коичи, който крие могъщата негативна сила на Садако, но е и портал към миналото й, към самата нея. Наката перфектно изгражда тази ситуация и Коичи дори за миг не се разконцентрира като персонаж – той е жертва, но не е представен по този начин нагледно (например в “Одри Роуз” на Робърт Уайз, обсебеното момиче започва грубо казано “да ти лази по нервите”, непрекъснато натрапвайки ни трагедията си. В “Кръгът 2” това отсъства – Коичи е представен като експонат, който наблюдаваш и за който сам си правиш изводи. Това безспорно е проява на студенина от страна на Наката, но в случая ефектът се засилва именно чрез алиенация).

“Кръгът 0: Рожден ден”(2000) е поглед назад във времето. Съвременното кино често прибягва към предистории. А тази е една от най-провокативните, защото описва живота на Садако цели тридесет години преди събитията от “Кръгът”. Садако е младо, красиво и затворено в себе си момиче, което тръгва на уроци по актьорско майсторство в театрална трупа. Появата на новата ученичка поражда напрежение в трупата, която репетира за бъдещо представление. Скоро изпълнителката на главната роля умира при странни обстоятелства и режисьорът дава ролята на Садако. Заражда се конфликт между нея и друго момиче от трупата, тъй като тя и един от работниците в театъра – Тояма – се влюбват. По време на премиерата, изпълнението на Садако е саботирано от останалите и нечистото й минало – от времето на експеримента, преди самоубийството на майка й – става достояние на цялата аудитория. Садако отприщва силата си и започва да руши всичко около себе си. Публиката се разбягва, а трупата подгонва момичето и я напада в една от стаите на театъра. Тояма се опитва я да спаси, но останалите го спират. Същевременно една журналистка, която през цялото време се е интересувала от случая вижда второто “аз” на Садако – дългокос силует сред останките на сцената. Присъединява се към актьорите, взимат тялото на Садако със себе си и отиват към дома й, желаейки да унищожат и алтер егото й. Влизат в къщата и ги посреща баща й. Той им казва, че у дъщеря му винаги е имало две личности и че те са започнали да водят самостоятелен живот. Видял, че Садако е жива, но ранена. Тояма използва момента докато другите ги няма и двамата избягват в гората. Трупата започва да ги преследва. Появява се злата страна и убива всички, включително Тояма. Накрая, когато отново е възвърнала предишното си аз, баща й – с цената на безмерната родителска болка – я упоява и я бута в кладенеца в близост до къщата.

Колкото по-сюжетен е вторият от първия, толкова по-сюжетен е третият от втория филм. Чрез Норио Цурута, който се опитва да съхрани настроенията на предишните два филма, Наката и тук присъства по познатия ни начин, но последният епизод от трилогията е най-разказвателния от трите. “Кръгът 0: Рожден ден” е преди всичко разказ за нещастната Садако, по-малко внушение, по-малко психология, повече драматургия.

Качествата на филма са основно в образа на момичето: уязвима, потайна, красива... Шизофреничка. В този филм Садако е уязвим персонаж и почти през цялото време няма и помен от онази, другата. В това отношение филмът е може би най-комуникативният от трите, най-малко плашещият - страхът е заменен от съчувствие. Садако е персонаж, който може да те омагьоса, в който можеш да се влюбиш – получава се добър ефект, тъй като тя е и персонажа, който може да те убие с поглед. Лошата е кошмар, добрата е ангел. Едната сее смърт, а другата може да излекува парализиран човек само с едно докосване. Нюансът е сполучлив и еднакво омайва и плаши. Появява се познатият архетипен мотив за това как различните се превръщат в аутсайдери, в единаци; натрупалият се гняв е пагубен. Влиянието и силата, която момичето има бихме могли да наречем вирусът “Садако” (“вирус” е подходяща дума, още повече, че корейският римейк на “Кръгът” е известен под името “The Ring Virus” - това опеределено е някакъв вид зараза, повече психическа, отколкото физическа, и тя се разпростира бързо и фатално). В “Кръгът 0: Рожден ден”, той е най-активен (сигурно защото самата Садако е жива и е действащ персонаж, а не остатъчна ектоплазмена субстанция) - хората около нея получават видения с паранормален произход и те са както ретроспективни, така и пророчески (това го има и в предишните два филма – чрез медиумни проблясъци героите и зрителите се запознават с дълбочината на ужаса, с неговата история).

"Кръгът 0: Рожден ден" демонстрира отлични режисьорски решения, отлични монтажно-операторски връзки; актьорската игра и по-специално Садако (ролята е изиграна от Юки Накама), са всичко, което бихме искали да видим. Режисурата на Цурута е със засилено отстранение, но така се засилва и внушението на по-комплексните персонажи. От друга страна лентата ни подтиква към паралели със споменатия вече “Кери”, както и с психологическия садомазохистичен хорър “Прослушване” (1999) на Такаши Миике: красотата, която крие зло. Но при Миике злото не е рожба на свръхестественото, от друга страна то също се дължи на страданието, на увредената и потъпкана психика. В “Прослушване” имаше съчетаване на натуралистичен и психологически ужас, докато Наката и Цурута избягват натурализма (изключение прави моментът от “Кръгът 2”, когато умира Реико, но сцената е изключителна именно благодарение на кадрите с кръв в близък план). По отношение на тематичната си насоченост цялата трилогия ни подсеща за хорър-темата, изследваща призраците и макар трите части на “ Кръгът” да представят това доста различно, има достатъчно допирни точки. От края на 90-те насам в този жанр най-сполучливите филми са филми с духове – “Шесто чувство”(1999, реж. М. Найт Шиамалан), “Прозрачно минало”(2000, реж. Робърт Земекис), “Другите”(2001, реж. Алехандро Аменабар), “Гръбнакът на Дявола”(2001, реж. Гилермо Дел Торо)... Все призраци, видения, неспокойни души.

Вероятно Азия е едно от убежищата на бродниците, преследващи старите фолклорни вярвания по нов начин, желаещи да се изразяват по нов начин. И чрез “Ringu” те не само говорят, но и казват. И това не е само метод за плашене, но също и метод за пробуждане на съвестта.

Още по темата...

>>Садако: Злото отвътре - Първа част
>>Компромисен вариант
>>Буш снимал "слашър"
>>Всичките фатални петъци

Етикети: ,

Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License