18.01.2005 г.

"Шофьор на такси" 2?

"Убийството на Ричард Никсън"(2004)
Assassination of Richard Nixon, The
Драма, 95 мин.
Режисьор: Нилс Мюлер
Сценаристи: Кевин Кенеди, Нилс Мюлер
Оператор: Емануел Любецки
Участват: Шон Пен, Наоми Уотс, Дон Чийдъл, Джак Томпсън, Майкъл Уинкот



Loser: Героят на Пен е психически неуравновесен индивид, решен да убие президента Никсън

"Убийството на Ричард Никсън"(2004) е една от онези емоционални и добре центрирани от актьорската игра драми, които впечатляват след първо гледане, но постепенно избледняват в паметта на зрителите. Филмът страда от проблема на "Таен прозорец"(2004, реж. Дейвид Койп)-не особено силен сценарий, засенчен от мощната актьорска игра.

Сценарият на "Убийството..." е базиран на истинската история на Самюъл Бик, 44-годишен невротик, който решава да убие Никсън през 1974 г. Филма трудно може да бъде наречен политическа драма и е по-скоро вглеждане в психологията на главния герой. "Убийството..." е далечe от универсалните идеи на "Манджурският кандидат", който е по-умело направен и с по-ясно изведени послания.

Шон Пен за пореден път играе характерната роля на безличният лузър, който върви към трагичния си край. Сам е неспособен да следва пътя на американската мечта. За него това означава примирение с лъжите, расизма и стремежа към забогатяване на всяка цена. Съпругата му (Наоми Уотс) го напуска, брат му (Майкъл Уинкот) го нарича мошеник. На всичкото отгоре Сам е абсолютен некадърник в работата си и скоро я изгубва. Опитите му да започне частен бизнес също се провалят. Въобще той е трагичен образ, неспособен да направи каквото и да било с живота си. "Убийството..." хвърля зрителите в дълбоко, почти болезнено съчувствие, но героят на Пен остава прекалено статичен и без видими трансформации до края на филма.

Очевидци описват истинския Самюъл Бик като потящ се шизофреник, с фиксидея "убийството на Никсън". Нещастникът прекарва два месеца в психиатрия където се лекува от депресия. Той обвинява правителството в конспирация, която държи бедните хора в подчинение. Бик замисля безумния план "Кутията на Пандора", който предвижда отвличането на пътнически самолет и "приземяването" му върху Белия дом. Планът естествено не успява. Бик е притиснат от полицията и се самоубива, а Америка забравя за случилото се. Така или иначе Бик остава в историята като първият човек, отвлякъл самолет с цел атентат.

"Убийството..." е верен на духа на 70-те, но успява да събуди кошмара от 11 септември и това е една от силните му страни. Нилс Мюлер със сигурност няма да бъде запомнен с дебюта си, но прави сериозна заявка за бъдещото си развитие като режисьор. Меланхоличната визия на Емануел Любецки пасва на цялостния замисъл, но на моменти разводнява драматизма. Ритъма на действието е недостатъчно овладян-наситени епизоди се редуват с дълги минути екранно бездействие.

Още при излизането си по кината "Убийството..." беше сравнен прибързано с "Шофьор на такси". Филмът наистина е малко вторичен спрямо шедьовъра на Скорсезе, но има свои качества. Героят на Шон Пен не е типичният бунтар, а странна кръстоска между Малкия скитник на Чаплин и Травис Бикъл на Робърт Де Ниро. Ролята видимо се откроява в кариерата на Пен. В същото време зрителите остават в очакване на следващия му ход, който ще тласне актьора в нова по-плодотворна посока.

10.01.2005 г.

Пантеон на режисьорите

В сп. Film Culture 27 от зимата на 1962/63, Андрю Сарис пише, че
може да се спори дали всяко прецизно класифициране на творци е условно и
безсмислено. Условно до известна степен може би, но безсмислено-не. Дори Базен
допуска полемичните качества на politique des auteurs. Много филмови критици
предпочитат да не се обвързват със степенуване на творците, защото уж всеки филм
се нуждае от оценка сам по себе си. В много случаи подобна сдържаност прикрива
снизхождението на критика към киното. Доколкото не е категорично доказано, че
киното въобще е изкуство, изисква се културна дързост да съградиш пантеон на
филмовите режисьори. Без подобна дързост, виждам малко смисъл в това да бъдеш
филмов критик.
Напълно съм съгласен със Сарис; Вярвам, че читателят има пълното право да знае как критикът възприема важността на хората на изкуството-в нашия случай на режисьорите-за които говори. Подобно на Андрю Сарис, искам да подчертая, че всяка класация е условна. Аз никога няма да съставя статично "птолемеево съзвездие от режисьори във фиксирана орбита". Въпреки това, мисля че само с публикуване, сравнения и дискусии на подобни класации, индивидуалния, субективен вкус може да бъде превъзмогнат, за да бъде установена някаква степен на всеобща валидност. Сарис публикува своя списък на американските режисьори в сп. Film Culture 28 от пролетта на 1963 г. Последвах категориите, които е използвал; подобно на него съм се ограничил до американското кино, но не съм посмял да съдя по какъвто и да е начин режисьорите от нямата епоха поради чисто невежество. Нито пък съм добавил, така както Сарис, резюмета на работата на режисьорите.

Пантеон
Чарлз Чаплин, Джон Форд, Самюъл Фулър, Хауърд Хоукс, Алфред Хичкок, Фриц Ланг, Ернст Любич, Макс Офюлс, Джоузеф фон Щернберг, Орсън Уелс.

Втора линия
Бъд Бутичър, Стенли Донън, Джоузеф Манкевич, Винсънт Минели, Артър Пен, Никълъс Рей, Дъглас Сърк, Престън Стърджис, Франк Ташлин, Раул Уолш.

Трета линия
Франк Капра, Джордж Цукор, Жул Дасен, Елиа Казан, Стенли Кубрик, Албърт Люин, Антъни Ман, Сам Пекинпа, Кинг Видор, Били Уайлдър.

Вероятно в този списък са намерили място по-стари режисьори, за сметка на по-младите. Някои режисьори просто не мога да съдя, или от незнание, като Уилям Уелман или Сесил Б. ДеМил, или от несигурност.

Не съм включил неамерикански режисьори. Между другото, мисля че най-добрите неща на Реноар, Роселини и Мидзогучи са вероятно по-добри от всичко правено някога в Америка.


Публикувано в Signs and Meaning in the Cinema by Peter Wollen


Лоне Шерфиг-Предизвикахме високобюджетното кино


Пионер: Шерфиг се прочу с "Италиански за начинаещи"-първата догма-комедия

Лоне Вреде Шерфиг е родена през 1959 г. в Дания. Завършва Датската филмова академия през 1984 г. и дебютира с филма The Birthday Trip(1990), който е селекциониран за участие в Берлинския кинофестивал. През 1998 г. Шерфиг режисира втория си филм On Our Own (1998). Истинския си пробив режисьорката прави през 2000 г. с романтичната догма-комедия "Италиански за начинаещи". Филмът грабна четири награди на Берлинале 2001, между които и Сребърна мечка. Той се превърна в тотален хит и беше номиниран за наградите "Бодил" и "Гоя". "Уилбър иска да се самоубие"(2002), последният филм на Шерфиг, е заснет на английски в Шотландия. Консултант на сценария е Ларс фон Триер.

През 2001 г. Шерфиг гостува на 5-ия София Филм Фест, за да представи "Италиански за начинаещи" пред българска публика. Филмът беше част от първата панорама на течението Догма 95 у нас. Режисьорката беше придружавана от актрисата Ан Елеонора Йоргенсен, която изпълнява една от централните роли в "Италиански за начинаещи". Интервюто по-долу е взето часове преди премиерата на филма в София и се публикува за пръв път.


CINEASTE: Какво ви привлече, за да направите филм според каноните на Догма 95?

ЛОНЕ ШЕРФИГ: Най-вече свободата, която имам като режисьор. Можех да работя с много малък екип и малко екипировка и да постигна това, което съм си поставила предварително като цел.


Италиански език: Петер Ганцлер(вляво) и Ларс Каалунд в "Италиански за начинаещи


CINEASTE: Как се роди идеята за "Италиански за начинаещи"?

Л. Ш.: Исках да направя филм, който да бъде сниман в близката болница, пекарна, стадион. Имах желанието да работя с точно определени актьори и затова написах сценария за тях. Включих и гореизброените места, които се намират в околностите на студиото. Филмът трябваше да е евтин.

CINEASTE: Колко е бюджетът на "Италиански за начинаещи"?

Л. Ш.: Около един 1 млн. долара.

CINEASTE: Значи Догма 95 е начин да направиш нискобюджетен филм?

Л. Ш.: Да, но бих искала да гледам и високобюджетни догма-филми. Обетът ти дава свободата да работиш с малък бюджет без да се чувстваш фрустриран от това. Основното е това-можеш да направиш евтин филм. Актьорите носят костюмите си, сами се гримират. Така те са част от филмовия екип, за разлика от повечето обикновени продукции?

CINEASTE: Познавахте ли Ларс фон Триер и останалите от Братството, когато за пръв път чухте за Догма?

Л. Ш.: Да, чух за Догма 95 през 95-а (смее се), когато се роди течението. Познавах някои от членовете, в това число и Ларс. Но има и много други догма-режисьори от други страни, които не познавам. Не трябва да си един от братята (Ларс фон Триер, Кристиян Левринг, Томас Винтерберг и Сьорен Крагх Якобсен-б. а.), за да направиш филм. Ето защо доколкото на мен ми е известно съществуват 52 филма.

CINEASTE: Има дори азиатски догма-филми. Могат ли "Десетте божи заповеди" да бъдат приложени при документалното кино или те се отнасят само за игралните филми?

Л. Ш.: Разбира се. Идеята беше да предизвикаме високобюджетното кино и да го накараме да разказва по-добри истории. Не съм чувала някой да е използвал постулатите на Догма 95 в документалното кино, но това не означава, че има забрана. Все още не сме сформирали догма-полиция, която да бди за спазването на заповедите(смее се).

CINEASTE:Какво представлява догма-секретариатът в Копенхаген?

Л. Ш.: Просто група студенти, които се грижат за сертифицирането на догма-филмите, които получаваме от цял свят. Те работят в едно от студията, което продуцира догма-филми (става въпрос за а, в малък офис, който се опитва да осигури по едно копие от всеки догма-филм. Можете да се свържете с тях по интернет, на адрес www.dogme95.dk.

CINEASTE: Възможно ли е даден филм да не получи сертификат?

Л. Ш.: Не мисля. Всеки би се съгласил с това, че няма 100%-ов догма-филм. Всички ние лъжем по един или друг начин. Аз се опитах да не го правя и не успях. Ще ви дам един пример. Ако приближа тези две чаши, за да ги вкарам в кадър, вече съм излъгала, нали така? Всеки режисьор влияе по някакъв начин на нещата от реалността. Затова няма 100%-ов догма-филм.

CINEASTE: Списание Sight and Sound подхвърли, че Догма 95 е поредният рекламен трик, с който някои режисьори искат да популяризират филмите си?

Л. Ш.: Не знам, може би. Не мога да говоря от името на всички режисьори, но в Дания, първите филми бяха толкова успешни, че ефектът беше по-скоро обратен. Хората бяха преситени от данданията около Догма 95, когато започнах да снимам "Италиански за начинаещи". Ето защо не трябваше да споменаваме пред пресата, че това е догма-филм. Журналистите ни предупреждаваха да не казваме, че това е поредният филм от това течение, защото хората са отегчени.

CINEASTE: Познавате се с Ларс фон Триер. С какво се занимава той в момента?

Л. Ш.: Подготвя новия си игрален филм.

CINEASTE: Знаете ли как се казва?

Л. Ш.: Ъ-ъ-ъ. (с известно колебание)Мисля, че беше "Догвил".

CINEASTE: Може би е свързано с Догма 95?

Л. Ш.: Не, това е име на град?

CINEASTE: Защо предпочитате видеото пред традиционната 35-мм лента?

Л. Ш.: (с тих глас)Всъщност не съм сигурна, че можете да напишете името на новия филм на Ларс. Мисля, че все още е тайна. Няма значение, но все пак по-добре ще бъде да не го пишете.

Предпочитам да снимам на 35-мм лента. Когато снимах "Италиански за начинаещи" бях притисната от бюджета и затова избрах да снимам на видео. "Последната песен на Мифуне" е сниман на 35-мм лента, The King Is Alive също, но си мисля, че камерата в случая, е това, което има значение. Стандартната кинокамера е тежка и трудноподвижна. Освен това на видео можеш да заснемеш повече суров материал. Бих желала "Италиански за начинаещи" да е заснет на лента.

CINEASTE: Някои хора обвиняват Догма 95 в елитарност?

Л. Ш.: Филмовото обрудване е толкова евтино днес. Киното беше елитарно преди заради целулоида, актьорите и цялата тази снимачна техника. В известен смисъл, то беше като политиката-привилегия за малцина. Но ние демократизирахме ситуацията и днес всеки може да направи догма-филм. Течението не беше замислено като елитарно. И едно от доказателствата за това е, че според каноните, името на режисьора не бива да присъства в титрите. С това сякаш казваме: "Това не е моето произведение на изкуството, това е просто филм".

CINEASTE: Как беше приет "Италиански за начинаещи" от датската публика?

Л. Ш.: Изключително добре. Все още върви в около петдесет кина и е гледан от около 20% от датчаните. Беше по-добре приет, отколкото очаквах в началото.

CINEASTE: Смятате ли, че Догма 95 повлия по някакъв начин върху начина на правене на филми като цяло?

Л. Ш.: Лошото е, че показахме на света, че можеш да направиш филм почти без пари. Сега е време да обясним, че за да направиш филм все пак се нуждаеш от екип. Хубавото е, че след като направиха първия си догма-филм, хората си казаха- "Не искаме да правим кино по този начин. Искаме да правим по-добри филми, но с екип и техника". Така всички режисьори направиха големи филми, след малките догма-филми, заснети с ръчна камера.

CINEASTE: В "Розета" на братя Дарден камерата също е ръчна.

Л. Ш.: Не мисля, че "Розета" е повлиян от догма-естетиката, защото това е един доста минималистичен филм. А иначе ръчната камера винаги е имала своето място в киното.

CINEASTE: Въпрос и към двете. Как Десетте божи заповеди на Догма 95 повлияха върху работата ви?

АН ЕЛЕОНОРА ЙОРГЕНСЕН: Най-ценен беше контактът с Лоне през цялото време. Важна е историята, а не стилистиката на филма. Освен това, когато по време на снимки преценявах, че нещо ще свърши работа на екрана, просто го правех. Догма развързва ръцете на актьорите.

Л. Ш.: Определено за актьорите най-важна е свободата. Аз като режисьор получих шанса да направя филм, така както бих искала да го направя. "Италиански за начинаещи" е много лек филм, с доста повече хумор, отколкото в останалите догма-филми. Когато спазват каноните на Догма, актьорите работят повече от обичайното. Няма музика, декори, костюми. Всичко е актьорство, актьорства, актьорство. И това е добре за нас, защото в Дания нямаме много филмови звезди.

Етикети: , , , ,

Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License