27.08.2005 г.

Всичките фатални петъци (част III)

Благой Д. Иванов

Режисьорът и продуцент Шон Кънингам завършва първата част от “Петък 13-и” през 1980 г. без да подозира докъде и как ще се развие пъклената история на семейство Ворхес. Несъмнено оригиналът си остава най-добър от всички, което е закон за повечето филми с продължения (той е и най-печеливш – приходите в САЩ са 37,4 млн. срещу бюджет от скромните 700 хил. долара). Кънингам сътворява една силна за областта си творба, следваща установените канони, но и запазваща в себе си ефекта на необичайния обрат, стряскащата развръзка и параноичната тоналност. Сред шубраците на “Кристъл Лейк” нещо винаги бди, нещо по-страшно от кошмарните видения, призрачните силуети, несигурността. В екипа са също Стийв Майнър (който по-късно ще поеме режисурата на първите две продължения) и магьосникът по грим-ефектите Том Савини (познавачите се прекланят пред работата му в “Day Of The Dead” и “Two Evil Eyes”), които допринасят за положителния краен резултат, а Ари Лемън в ролята на Джейсън и Кевин Бейкън като една от жертвите допълват творческия състав. Но противно на всеобщата заблуда не Джейсън, а Памела е убиецът в първата част (заради тази уж незначителна подробност героинята на Дрю Баримор бе жестоко накълцана в “Писък”). Във втория епизод, заснет година по-късно, напрежението не само се усилва, но и затяга възела около нервите на зрителя – сега вече просторът на действието се разширява и дава път на ново фабулно развитие (но въпреки твърдия интезитет на насилието филмът всъщност не е оригинален, защото пряко копира по-ранния “Twitch Of The Death Nerve” на италианеца Марио Бава). Чак в третия филм убиецът се сдобива с любимата си хокейна маска (тя първоначално принадлежи на един наднормен шегаджия, който обикаля с нея и плаши приятелите си). С всяко следващо издание идеята, която Кънингам първоначално влага все повече се видоизменя и от послушно момче в началото Джейсън се превръща в едър, тромав жив мъртвец, облечен в дрипи и маскиран така, че да скрива противния си лик. С “Развръзката” (1984) персонажът затвърждава позицията си и стереотипът окончателно се налага, а в петия филм от сагата, носещ подзаглавието “Ново начало” (1985) сценаристите Мартин Китросър, Дейвид Коен и Дани Стайнмън описват нов враг – имитатор, който използва Джейсън като фасада за лично отмъщение. С “Джейсън е жив” (1986) приключва дългата, мъчителна битка между Томи и Джейсън, а в “Нова кръв” (1988) срещу убиеца се изправя на пръв поглед беззащитната Тина. Именно седмият филм започва още по-смело да измества фокуса на историята, намесвайки паранормалното и мистиката, която съпровожда и Рени Уикъм в “Джейсън завладява Манхатън” (1989) на Роб Хедън, който е един от най-слабите в декалогията. Не може да не се получи израждане в последователността на събитията и в самия разказ при наличието на толкова много филми. Стремежът да се избегне изчерпването води до тези отклонения и това често е неуспех. Затова първите епизоди са по-стегнати и смислени, междинните започват меко казано да се разводняват, а последните лесно можем да определим като жалки. Кънингам се завръща само като продуцент в “Джейсън отива в Ада” (1993), където злодеят престава да бъде маскиран убиец и започва да се придвижва, паразитирайки като червей (това е стара тема в жанра, по този начин се загатва демоничното, сатанинско начало на персонажа; във финала героят действително е погълнат от недрата на Преизподнята).

Стигаме до “Джейсън X” на режисьора Джеймс Айзък. Ситуиран във футуристичните декори на едно сравнително далечно бъдеще, десетият филм пренася Джейсън на светлинни години от “Кристъл Лейк” (и в буквален, и в преносен смисъл). Тялото му е открито до лагера от студенти-археолози, които го взимат със себе си и с това си навличат белята. В актьорския състав естествено няма звезди (Кейн Ходър за четвърти път се появява в образа на чудовището), но с радост се натъкваме на Дейвид Кронънбърг, който изпълнява малка роля (режисьорът на “Видеодрум” и “Спайдър” и преди се е снимал при свои колеги; “Nightbreed” на Клайв Баркър и “Да умреш за каузата” на Гюс Ван Сант са по-ярките примери). Макар десетият епизод да борави с любимите и познати ужаси, вече се появява и научнофантастичният фактор. Джейсън отново върши убийствата с остри предмети (ножове, резачки, триони, мачете, харпуни… светлинен меч?), гонейки из металните коридори на “Грендел” крещящи младежи.

Във филмите на ужаса злото обикновено е позиционирано (обитава постройка, местност, личност, някакъв период от време), но с развитието на поредицата (ако има такава), то се опитва да счупи веригите си и да се озове извън жанровото или сюжетното ограничение. В това отношение “Петък 13-и” изпреварва своите “събратя”, защото не само мести действието си (“Кристъл Лейк”, Манхатън, Космоса, а отскоро и “Елм стрийт”), но и видоизменя основния си персонаж (от уродливо дете през маскиран касапин до слузест плужек). Метаморфозата е наистина шокираща: с всеки следващ филм кожата на Джейсън окапва, разкривайки подпухналата сива плът и грозна, гола кост (така изроденото лице се превръща постепенно в ухилен череп). Но въздействието от преобразяването започва да губи силата си – иронията е в това, че разложението засяга и самия филм, което води до разпадането му. От първия “Петък 13-и” до ”Джейсън X”: между Кънингам (тук отново продуцент) и Айзък се нареждат цели седем режисьора, които не елиминират, а засилват ентропията. Осмият – ентусиаст от Хонг Конг на име Рони Ю – е щастливецът, който режисира дългоочаквания “Фреди срещу Джейсън”, връщайки блясъка на овехтелите килъри.

Убиецът от лагер “Кръв” обикновено не посяга на деца, но е безпощаден към тинейджъри и възрастни (точно хора като тях са отговорни за страданията на него и майка му): това е една безкрайна, кървава разплата, извършвана в механичен, безгласен протест срещу хармонията на човешкото съществуване, под която се крие подлото лицемерие и подигравателен присмех към различните и по-слабите. Джейсън упорито следва жертвата си, не реагира на молбите за милост, хваща я и хладнокръвно, без звук, отнема живота й. Целият ужас се крие точно в това мълчание, в безучастността, в отсъствието – те пораждат чудовищни картини на екрана и безсънни нощи за зрителя. Успехът на първия “Петък 13-и” бе в това, че той все пак влагаше някакъв смисъл и не разчиташе само на окървавените остриета, за да впечатли. Но сега е останал само един витаещ дух от атмосферата на старите филми – той за съжаление е прекалено безплътен и трудно би могъл да върне очарованието. Подобна е участта и на осмия “Хелоуин”, в който се включиха Тайра Банкс, Бъста Раймс и за пореден път Джейми Лий Къртис. Скорошно събитие за жанра – по щатските екрани най-сетне тръгна споменатия вече “Фреди срещу Джейсън”. За въпросния филм се спекулира още от края на 80-те години, но поради различни юридически “спънки”, свързани с авторските права, замисълът така и не бе реализиран до 2003 г. За феновете на Джейсън Ворхес и Фреди Кругър – две от най-мрачните икони от кинематографичния хорър – екранният им сблъсък е осъществен блян. Доказателство за това е и изненадващо високият касов успех (над 80 млн. долара). Истината е, че Фреди вече е срещал Джейсън, това бе загатнато в “Джейсън отива в Ада”. Ясно е, че никой не знае колко дълго ще продължи шоуто, но със сигурност представлението още не е свършило и ще изпълва с ужас очите и сърцата на много нови поколения.

Така е, ужасът извира от умовете и желанията на публиката, но това не бива да ни тревожи – жанрът се образувал не за да даде тласък на насилието в ежедневието, а за да осигури път на някаква вътрешна експресия: това е начин да се освободиш, а не да се закопаеш в корените на смущаващото човешко поведение. Болният ум ще намери повод да върши злодеяния без значение дали гледа хоръри или не. За останалите това може да бъде забавление, тема за размисъл или вдъхновение. А колкото до стойностите и качествата на този прокълнат жанр – всеки ще ги търси сам, според собствените разбирания и възприятия. В крайна сметка всичко може да бъде изкуство – дори локвата съсирек, от която никнат цветя...

Още по темата...

>>Всичките фатални петъци-(част I), (част II)

>>Благой Д. Иванов (род. 1980) е завършил "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Можете да се свържете с него на: bogeatbog@yahoo.com.

Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License