11.07.2005 г.

Всичките фатални петъци


Ето ви едно познато клише: Млада жена, задавена в плач и трепереща от страх, се лута из тъмна, мъртва гора, преследвана от загадъчната сянка на психопат. Пълнолуние е увенчало безоблачното небе, ала бледите лъчи са твърде слаби, за да разсеят мрака. Момичето е паникьосано, бяга напосоки, спъва се и пада, крещи за помощ. Стъпките на убиеца са бавни, но сигурни. Скоро я настига. В ръката си държи нож с дълго острие, очите зад маската са спокойни и равнодушни - сълзите й не го трогват. Приближава се към нея и в кратката схватка жената загива. Ножът остава да стърчи от тялото й като ръчка, която някой е дръпнал, за да освободи духа. Нападателят напуска местопрестъплението и се скрива нейде из гората. Там той ще чака следващата жертва...

Подобни сцени има в голяма част от филмите на ужаса. Вече няколко десетилетия този род развлечения стряскат любителите на жанра в тъмния киносалон или в уюта на дома, пред малкия телевизионен екран. Долнопробни, второразредни, безвкусни - подобни епитети ги съпровождат още от самото им зараждане. По-голямата част от зрителите е склонна да определи хорърите като кино, лишено от стойности и естетика. Но независимо от липсата на високо качество, с което се гордее истинската класика, тук също можем да открием достойнства, които иначе се пренебрегват. Не е лесно да се пребориш с ретроградната предубеденост на този, който оценява, но е дръзко предизвикателство да го убедиш в нещо, на пръв поглед немислимо. През всичките тези години на бурно развитие и видоизменяне киното на страха се е настанило твърдо в хрониките на седмото изкуство. За случайния любител ще е шокираща изненада да открие колко много паралели могат да се направят с шедьоврите и т. нар. ленти "втора класа". В наши дни времето започва да отсява моделите, които жанрът е следвал и сега дори слепец би прозрял връзките и би приел съществуването на една опоетизирана бруталност, с която тъй майсторски боравят творци като Джордж Ромеро и Лучо Фулчи. Но къде все пак се крие въпросната стойност на този вид кино и защо изобилието от кръв и насилие поражда такъв интерес предимно сред подрастващата аудитория?

На фундаменталните въпроси трудно се отговаря просто. Същевременно темата е достатъчно интересна, за да се разсъждава върху нея. Човешкият нагон, подклаждащ така популярната мания self-destruct, създава непреодолим глад към агресията, жаждата за болка, фобиите, смъртта. Това са нисши инстинкти, преплетени дълбоко зад очните ябълки на зрителя, в мазохистичните му представи и желания. Естествено, по-голямата част от тези подтиснати помисли към физическата, но и умствена деконструкция, са подсъзнателни. Това не им пречи да изплуват към привидно тихата повърхност на съзнанието, да "разбъркат" мозъчната течност и да родят поредната крива на въображението. Целевата аудитория са младите, не защото те по-лесно се подлъгват или примамват, а защото при тях усещанията още плуват в хаос. Те тепърва ще се ориентират в емоциите си, тепърва ще навлязат в конкретиката на личните усещания. Умът на младежа е все още незавършен в морала и нормите. За детето забраненият плод е по-интересен от всичко останало. Престъпления, секс, грях - все неща, които младите не познават или не разбират съвсем. А на екрана те са показани в разнообразни вариации, недвусмислени, открити. Това именно ги привлича, но това привлича и много други, които до известна степен също мечтаят да се докоснат, да надзърнат в забраненото. Така киното се превръща в проводник и "пъчи" гърди напред сред гробището на ужаса; всеки надгробен камък е дом, в чиито ковчег се крие поредният представител на жанра. Името му може да е Дарио Ардженто, Хършъл Гордън Луис, Роджър Корман или някой друг от партията на смъртта. Тук ще открием и по-скромното име Виктор Милър - сценарист на първия от вече многото издания на небезизвестния "Петък 13-и". Започнал (първите 2-3 части) като психологическа ода за острието, посветена на семейство Ворхес (грижовната мама и доброто синче), изродила се по-късно в стиха "Язон" : кървавите дела на един самотен, ням сериен убиец (из "Кристъл Лейк" духовете са повече от пробудени, те са вилнеещи!). Тази "поезия" е далече от нивото на Пърси Биш Шели и Джордж Байрон, но култът към историята на прокълнатия Джейсън продължава повече от двайсет години, което е неоспоримо доказателство за заряда й.

Следва продължение >>
Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License